Град на изгубени души

от стъпалото и се върна при Джейс. — Библиотеката си я бива — отбеляза той, четейки

заглавията, покрай които минаваше. — „Отглеждане на духчета като домашни любимци”,

„Разбулени демони”. — Той извади последната книга и се изсмя, ниско и продължително.

— Какво има? — Джейс вдигна глава и ъгълчетата на устата му подскочиха.

Клеъри толкова отчаяно копнееше да се втурне по стълбите и да се хвърли в прегръдките му

че отново трябваше да прехапе устни. Болката беше остра като киселина.

— Порнография — отвърна Себастиан. — Виж. „Разбулени демони”.

Джейс се приближи зад него, слагайки длан на ръката му, докато четеше над рамото му.

Беше като да го види с Алек — някой, с когото се чувстваше толкова удобно, че можеше да

го докосне, без да се замисли… ала ужасно, неправилно, обърнато с главата надолу.

— Добре де, как изобщо разбра?

Себастиан затвори книгата и лекичко го тупна с нея по рамото.

— За някои неща знам повече от теб. Е, взе ли книгите?

— Да. — Джейс вдигна тежка наглед купчина от близката маса. — Имаме ли време да

отскочим до моята стая? Мога да си взема някои неща…

— Какво ти трябва?

Джейс сви рамене.

— Най-вече дрехи, както и някои оръжия.

Себастиан поклати глава.

— Твърде е опасно. Влизаме и се измъкваме възможно най-бързо. Можем да вземем само

най-наложителните неща.

— Якето ми е повече от наложително — настоя Джейс. Сякаш разговаряше с Алек или с

някой друг от приятелите си. — Също като мен, то е готино и приятно за гушкане.

— Виж, имаме предостатъчно пари — каза Себастиан. — Купи си дрехи. А и нали след

няколко седмици ще командваш това място. Можеш да окачиш любимото си яке на пилона и

да го използваш като знаме.

Джейс се засмя — мекият, плътен звук, който Клеъри толкова обичаше.

— Предупреждавам те, че това яке е страшно секси. Институтът като нищо може да лумне в

секси пламъци.

— Няма да му се отрази зле. Ама че отвратително място. — Себастиан хвана Джейс за

рамото и го подръпна. — Да вървим. Гледай да не изпуснеш книгите.

Той погледна към десницата си, където върху един от пръстите му проблясваше тънка

сребърна халка. С палеца на ръката, с която не държеше Джейс, той завъртя пръстена.

— Хей — каза Джейс. — Мислиш ли, че…

Той не довърши и за миг Клеъри си помисли, че я е видял (лицето му беше вдигнато нагоре),

но още докато тя си поемаше уплашено дъх, двамата изчезнаха, разтапяйки се като мираж

във въздуха.

Клеъри бавно отпусна глава върху ръката си. Устната й кървеше там, където я беше

прехапала — усещаше металическия вкус върху езика си. Знаеше, че трябва да се размърда,

да се изправи, да избяга. Нямаше работа тук. Ала вените й бяха толкова вледенени, че я бе

страх да не се пръсне на късчета, ако се раздвижи.

Алек се събуди, защото Магнус го побутваше по рамото.

— Хайде, сладкишче — казваше той. — Време е да ставаш и да посрещнеш новия ден.

Алек сънливо се измъкна от полога от възглавници и завивки и примига насреща му.

Въпреки че почти не беше спал, Магнус изглеждаше дразнещо свеж. Капчици се процеждаха

от мократа му коса върху раменете на бялата му риза и я правеха прозрачна. Беше обут в

дънки с дупки и оръфани ръбове, което обикновено означаваше, че се кани да прекара деня

без да излиза.

— Сладкишче? — повтори Алек.

— Реших да опитам.

Алек поклати глава.

— Не.

Магнус сви рамене.

— Ще продължа да търся. — Той му подаде нащърбена синя чаша, в която имаше кафе,

точно както Алек го обичаше — черно, със захар. — Събуждай се.

Алек седна в леглото, разтърка очи и пое чашата. Първата горчива глътка изпрати поток от

енергия към нервните му окончания. Спомни си как миналата нощ бе останал да лежи

буден, в очакване Магнус да дойде, ала най-сетне изтощението го беше надвило и той бе

заспал към пет часа сутринта. — Днес мисля да пропусна заседанието на Съвета.

— Знам, но имаш среща със сестра си и останалите в парка, до Езерото на костенурките.

Каза ми да ти напомня.

Алек преметна крака през ръба на леглото.

— Колко е часът?

Магнус пое внимателно чашата от ръката му, преди кафето да се е разляло, и я постави върху

нощното шкафче.

— Няма страшно. Имаш цял час. — Приведе се напред и долепи устни до тези на Алек; Алек

си спомни първия път, когато се бяха целунали, в същия този апартамент и му се прииска да

обвие ръце около приятеля си и да го притисне до гърдите си. Ала нещо го задържа.

Отдръпна се от Магнус, изправи се и отиде до скрина. Имаше си чекмедже, където държеше

дрехите си. Място за четката си за зъби в банята. Ключ за входната врата. Заемаше прилична

част от живота на някой друг, но въпреки това не можеше да пропъди хладния страх в

стомаха си.

Магнус се беше излегнал върху кревата и го наблюдаваше, сгънал ръка под главата си.

— Сложи си ей този шал — каза той и посочи синия кашмирен шал, който висеше от една

закачалка. — Отива ти на очите.

Алек погледна натам и усети как изведнъж го изпълни гняв — към шала, към Магнус и най-

вече към самия него.

— Не ми казвай — рече той. — Шалът е на сто години и ти е подарък от кралица Виктория,

малко преди да умре, за специални заслуги към английската корона или нещо такова.

Магнус се надигна.

— Какво ти става?

Алек го изгледа продължително.