Град на изгубени души

— Аз ли съм най-новото нещо в този апартамент?

— Мисля, че тази част се пада на Председателя Мяу. Той е само на две години.

— Казах „нов”, не „млад” — сопна се Алек. — Кой е У. С.? Уил.

Магнус тръсна глава, сякаш имаше вода в ушите.

— За какво говориш, по дяволите? Кутията за енфие? У. С. е Улси Скот. Той…

— …е основоположник на Претор Лупус. Знам. — Алек си нахлузи дънките и вдигна ципа.

— Споменавал си го и преди, а освен това е историческа фигура. А кутията му за енфие е в

чекмеджето ти за дреболии. Какво друго държиш там? Нокторезачката на Джонатан, ловеца

на сенки?

Котешките очи на Магнус бяха хладни.

— Откъде се взе всичко това, Александър? Никога не съм те лъгал. Ако има нещо за мен,

което искаш да узнаеш, просто попитай.

— Не ми ги пробутвай тия — рязко каза Алек, докато си закопчаваше ризата. — Ти си мил и

забавен, и имаш още цял куп страхотни качества, ала открит определено не си, сладкишче.

Цял ден можеш да приказваш за чуждите проблеми, но не и за себе си и за миналото си, а

когато все пак те попитам, започваш да го увърташ като червей, закачен на рибарска

кукичка.

— Може би е защото не си в състояние да зададеш въпрос за миналото ми, без да се стигне

до кавга за това как аз ще живея вечно, а ти — не — сопна се Магнус. — Може би е защото

безсмъртието бързо се превръща в третия човек във връзката ни, Алек.

— Във връзката ни не би трябвало да има трети човек.

— Именно.

Гърлото на Алек се сви. Имаше хиляди неща, които му се искаше да каже, но за разлика от

Джейс и Магнус, него не го биваше с думите. Вместо това грабна синия шал от закачалката и

предизвикателно го уви около врата си.

— Не ме чакай — заяви. — Тази нощ може да отида на патрул.

Докато затръшваше вратата зад себе си, чу как Магнус извика подире му:

— И ако искаш да знаеш, шалът е от „Гап”. Купих го миналата година!

Алек извъртя очи и се втурна по стълбите към фоайето. Самотната електрическа крушка,

която осветяваше мястото, беше изгоряла и сумракът беше толкова гъст, че за миг не видя

качулатата фигура, която се плъзна към него от сенките. Когато най-сетне я забеляза, така се

стресна, че изпусна ключовете си и те издрънчаха на пода.

Фигурата все така се носеше към него, а той не можеше да различи нищо за нея — нито

възраст, нито пол, нито дори дали е човек или не. Гласът, разнесъл се изпод качулката, бе

нисък и някак припукващ.

— Имам съобщение за теб, Алек Лайтууд — каза той. — От Камила Белкор.

— Искаш ли да патрулираме заедно? — малко рязко попита Джордан.

Мая се обърна и го погледна изненадано. Беше се облегнал на кухненския плот, подпрял

лакти зад себе си. Нехайството в позата му беше твърде добре отиграно, за да е искрено.

Това беше проблемът, когато познаваш някого толкова добре, помисли си Мая. Трудно е да

се преструваш пред него или да се правиш, че не забелязваш, когато той се преструва, дори и

ако така би било по-лесно за всички.

— Да патрулираме заедно? — повтори тя.

Саймън беше в стаята си и се преобличаше. Беше му казала, че ще отиде до метрото с него,

но сега й се дощя да не го бе правила. Знаеше, че е трябвало да се свърже с Джордан след

последната им среща, когато доста неразумно го беше целунала. Ала тъкмо тогава Джейс

изчезна и целият свят сякаш рухна около тях, давайки й тъкмо оправданието, от което се

нуждаеше, за да избегне въпроса.

Разбира се, да не мислиш за бившето си гадже, което е разбило сърцето ти и те е превърнало

във върколак, е далеч по-лесно, когато то не стои точно пред теб, облечено със зелена риза, която подчертава лешниковите му очи и прилепва по стройното му, мускулесто тяло точно

където трябва.

— Мислех си, че патрулите за Джейс са отменени — каза тя, отклонявайки поглед от него.

— Е, не точно отменени. По-скоро намалени. Но аз съм претор, не съм от Клейва. И сам

мога да търся Джейс.

— Така е.

Джордан си играеше с нещо върху плота, подреждаше го, ала вниманието му все още бе

насочено към Мая.

— Ти… така де… Преди учеше в Станфорд. Още ли ходиш на лекции?

Сърцето на Мая прескочи един удар.

— Не съм мислила за колежа, откакто… — Тя се прокашля. — Откакто се преобразих.

Бузите му пламнаха.

— Ти щеше… искам да кажа, винаги си искала да отидеш в Калифорния. Щеше да учиш

история, а аз щях да се преместя там и да карам сърф. Помниш ли?

Мая напъха ръце в джобовете на коженото си яке. Чувстваше, че би трябвало да е ядосана, но

не беше така. Дълго време обвиняваше Джордан, задето бе престанала да мечтае за

обикновено бъдеще като човек — да отиде в колеж, а един ден да има къща и може би —

семейство. Ала в глутницата на полицейския участък имаше вълци, които не се бяха

отказали от мечтите си. От изкуството си. Бат, например. Тя сама бе решила да прекъсне

всичко в живота си.

— Помня — каза на глас.

Бузите му отново пламнаха.

— За тази вечер. Никой не е претърсил Бруклинската корабостроителница, та си мислех…

ама не е особено забавно да го правя сам. Но ако не искаш…

— Не — отвърна Мая; гласът й се стори чужд, сякаш принадлежеше другиму. — Искам да

кажа — защо не. Ще дойда с теб.

— Наистина ли?

Лешниковите му очи грейнаха и Мая изруга наум. Не трябваше да подклажда надеждите му,