Град на изгубени души

— Не. Никога — отсече той, без изобщо да се поколебае. Сините му очи бяха угрижени,

потъмнели от тревога. — Просто… питаме те, защото в това няма никаква логика.

— Може да го държат като заложник — предположи Саймън, облягайки гръб на един камък.

От есенното слънце очите му бяха придобили цвета на кафеени зърна. — Възможно е

Себастиан да го заплашва, че ако отказва да се подчини, ще нарани някой от близките му.

Всички погледи се насочиха към Клеъри, но тя поклати глава подразнено.

— Не ги видяхте заедно. Никой не се държи така, когато е заложник. Той изглеждаше

напълно щастлив да е там.

— Значи трябва да е обладан — заяви Алек. — Както стана с Лилит.

— И аз първо това си помислих. Ала докато беше обсебен от Лилит, той беше като робот.

Непрекъснато повтаряше едно и също. А това в библиотеката си беше Джейс. Шегуваше се

като Джейс. Усмихваше се като него.

— Може би е развил Стокхолмски синдром — подхвърли Саймън. — Нали се сещате, когато

ти промиват мозъка и започваш да изпитваш симпатия към онзи, който те държи в плен.

— За това са необходими месеци — възрази Алек. — Как изглеждаше? Ранен, болен?

Можеш ли да опишеш и двамата?

Не за първи път я питаше същото. Докато вятърът навяваше изсъхнали листа около краката

им, Клеъри им повтори как бе изглеждал Джейс — преливащ от здраве и енергия. Както и

Себастиан. Двамата й се бяха сторили съвършено спокойни. Дрехите на Джейс бяха чисти,

елегантни, обикновени. Себастиан носеше вълнено палто — дълго, черно и скъпо на вид.

— Като зловеща реклама за луксозно мъжко облекло — подхвърли Саймън, когато Клеъри

приключи с разказа си.

Изабел му хвърли кос поглед.

— Може би Джейс има план — каза тя. — Може би се опитва да заблуди Себастиан. Да

спечели доверието му и да разбере какви са плановете му.

— Не мислиш ли, че ако беше така, все щеше да открие начин да се свърже с нас? — възрази

Алек. — А не да ни остави да се поболяваме от тревога. Това е прекалено жестоко.

— Освен ако не е имало как да рискува да изпрати съобщение. Той би очаквал да имаме вяра

в него. И аз наистина му вярвам. — Гласът на Изабел се повиши. Тя потрепери и уви ръце

около себе си. Дърветата от двете страни на чакълената пътечка, на която стояха, разлюляха

голи клони.

— Може би трябва да съобщим на Клейва — чу се да казва Клеъри, гласът й прозвуча така,

сякаш някой друг говореше. — Не… не виждам как ще се справим с това сами.

— Не можем да го направим — твърдо отсече Изабел.

— И защо не?

— Ако в Клейва решат, че Джейс е съучастник на Себастиан, ще заповядат да бъде убит на

място — обясни Алек. — Такъв е Законът.

— Дори ако Изабел е права? Дори ако той само се преструва пред Себастиан? — В гласа на

Саймън прозвуча нотка на съмнение. — Ако си дава вид, че е на негова страна, за да получи

информация?

— Няма начин да бъде доказано. А ако заявим, че планът му е такъв, и това по някакъв

начин достигне до ушите на Себастиан, той най-вероятно ще го убие — каза Алек. — Ако

Джейс е обладан, Клейвът собственоръчно ще го убие. Не бива да им казваме нищо —

решително отсече той и Клеъри го погледна учудено; обикновено Алек бе онзи, който най-

строго се придържаше към правилата.

— Говорим за Себастиан — обади се и Изабел. — Няма друг, когото Клейвът да мрази

повече, с изключение на Валънтайн, а той е мъртъв. На практика всички имат поне един

близък, загинал във Войната за реликвите, а Себастиан бе този, който разби стените между

световете.

Клеъри разсеяно риеше чакълената настилка с маратонката си. Всичко това й се струваше

като сън, от който всеки момент можеше да се събуди.

— Какво ще правим тогава?

— Ще говорим с Магнус. Да видим какво ще каже той. — Алек подръпна крайчеца на шала

си. — Няма да отиде в Съвета. Не и ако го помоля да не го прави.

— Да се надяваме — възмутено каза Изабел. — В противен случай би бил най-

отвратителното гадже на света.

— Нали казах, че няма…

— Сега има ли смисъл да се виждаме с кралицата на феите? — попита Саймън. — След като

вече знаем, че Джейс е обладан, или пък си има свои причини да се крие…

— Не може да пропуснеш среща, определена ти от кралицата на феите — твърдо заяви

Изабел. — Не и ако си харесваш кожата такава, каквато е.

— Но тя просто ще вземе пръстените от Клеъри, а ние няма да научим нищо — възрази

Саймън. — Днес знаем повече от вчера. Имаме различни въпроси. Ала тя няма да им

отговори. Вместо това просто ще отговори на старите. Така действат феите. Те не правят

услуги. Да не мислите, че ще ни позволи да идем да се посъветваме с Магнус, а после да се

върнем?

— Няма значение. — Клеъри потърка лице; ръцете й си останаха сухи — слава Богу, по

някое време сълзите й най-сетне бяха спрели. Не бе изгаряла от желание да се изправи пред

кралицата на феите с вид, сякаш току— що си е изплакала очите. — Пръстените не са у мен.

Изабел примига насреща й.

— Какво?

— След като видях Джейс и Себастиан, бях твърде разтърсена за да ги взема. Просто

изхвърчах от там и отворих портал, за да дойда при вас

— Значи не можем да се срещнем с кралицата — каза Алек. — Адски ще се ядоса, ако не си

направила онова, което е поискала от теб.