Град на изгубени души

не и когато сама не бе сигурна какво изпитва. Просто й бе трудно да повярва, че толкова го

беше грижа.

Медальонът на Претор Лупус проблесна на врата му, когато той се приведе напред. Мая

долови познатия дъх на сапуна му, а под него — миризмата на вълк. Повдигна очи към него

в същия миг, в който Саймън се показа от стаята си, навличайки анцуг с качулка. Той се

закова на прага, местейки очи между двамата, и бавно повдигна вежди.

— Знаеш ли, и сам мога да отида до метрото — каза той на Мая, едва доловима усмивка

подръпваше ъгълчетата на устните му. — Ако предпочиташ да останеш тук…

— He. — Мая рязко извади ръце от джобовете си, където ги бе натъпкала в нервно свити

юмруци. — Не, идвам с теб. Джордан, ще… ще се видим по-късно.

— Тази вечер — извика той след нея, ала тя не се обърна да го погледне, забързана след

Саймън.

Саймън бавно се катереше по полегатия склон на хълма. Виковете на играещите фризби на

поляната зад него долитаха като далечна музика. Беше ясен ноемврийски ден, хладен и

ветровит; лъчите на слънцето разпалваха листата, които все още не бяха паднали, в ярки

алени, златисти и кехлибарени багри.

Върхът на хълма беше осеян с камъни — виждаше се как дърветата и камъните на дивото

някога място бяха превърнати в парк. Изабел седеше на един скален къс, облечена в

бутилковозелена копринена рокля, върху която носеше бродирано палто в черно и

сребристо. Когато Саймън се приближи, тя вдигна глава и отметна дългата черна коса от

лицето си.

— Мислех, че с Клеъри ще дойдете заедно. Къде е тя?

— Тъкмо си тръгва от Института. — Саймън се настани на камъка до Изабел и пъхна ръце в

джобовете на анорака си. — Изпрати ми съобщение. Скоро ще е тук.

— Алек също идва насам… — започна Изабел, но спря, когато джобът му избръмча. Или по-

точно — когато телефонът в джоба му избръмча. — Май имаш съобщение.

Саймън сви рамене.

— Ще го прочета по-късно.

Изабел го изгледа изпод дългите си мигли.

— Както и да е, тъкмо казвах, че Алек пътува насам. Идва чак от Бруклин, така че…

Телефонът на Саймън отново избръмча.

— Добре, това беше! Ако ти нямаш намерение да вдигнеш, аз ще го направя.

Изабел се приведе към него и въпреки протестите му, бръкна в джоба му. Връхчето на

главата й го докосна по брадичката и Саймън усети парфюма й с дъх на ванилия и уханието

на кожата й под него. Когато Изабел извади телефона и се отдръпна, той изпита

едновременно облекчение и разочарование.

Изабел се намръщи срещу апарата.

— Ребека? Коя е Ребека?

— Сестра ми.

Тялото на Изабел се отпусна.

— Иска да се срещнете. Казва, че не те е виждала, откакто…

Саймън издърпа телефона от ръката й и затвори капачето, преди да го натъпче обратно в

джоба си.

— Знам, знам.

— Не искаш ли да се видите?

— Повече от… почти всичко на света. Но не искам тя да знае. За мен. — Саймън вдигна

една пръчка и я запрати надалеч. — Виж какво стана, когато майка ми научи.

— Ами тогава се срещни с нея на някое обществено място. Където няма да може да изпадне

в истерия и да се развихри. Далеч от вас.

— Дори и да не изпадне в истерия, нищо няма да й попречи да започне да ме гледа като

майка ми — тихо каза Саймън. — Сякаш съм чудовище.

Изабел лекичко го докосна по китката.

— Майка ми изхвърли Джейс от къщи, когато мислеше, че е син на Валънтайн и шпионин…

но после се разкая ужасно. С баща ми започват да свикват с мисълта, че Алек има връзка с

Магнус. Рано или късно майка ти също ще приеме случилото се с теб. Привлечи сестра си на

своя страна. Това също ще помогне. — Тя наклони глава на една страна. — Мисля си, че

понякога братята и сестрите проявяват по-голямо разбиране от родителите. Те просто нямат

същите очаквания. Аз никога, за нищо на света не бих могла да се откажа от Алек. Каквото и

да стори. Нито пък от Джейс. — Тя стисна ръката му за миг. — Малкият ми брат умря и

никога вече няма да го видя. Не допускай сестра ти да преживее това.

— Да преживее какво?

Беше Алек, който се изкачваше по склона, ритайки нападалите листа от пътя си. Както

обикновено носеше раздърпан пуловер и дънки, ала този път около шията си бе омотал

тъмносин шал, който му отиваше на очите. Трябва да бе подарък от Магнус, помисли си

Саймън. На Алек никога не би му хрумнало да си купи нещо такова. Идеята за съчетаване на

облеклото определено надхвърляше възможностите му.

Изабел се прокашля.

— Сестрата на Саймън…

Така и не можа да довърши. Силен порив на вятъра раздвижи студения въздух и вдигна

вихрушка от мъртви листа. Изабел закри лицето си с ръка, за да се предпази от прахта,

докато въздухът заблещука с прозрачност, която не можеше да бъде сбъркана — отварящ се

портал. Миг по-късно Клеъри застана пред тях, със стилито в ръка и мокро от сълзи лице.

4

И безсмъртие

— И си напълно сигурна, че беше Джейс? — Клеъри имаше чувството, че Изабел й задава

този въпрос поне за четирийсет и седми път.

Тя прехапа и бездруго разранената си устна и преброи до десет.

— Това съм аз, Изабел. Сериозно ли мислиш, че не съм в състояние да разпозная Джейс? —

Вдигна очи към Алек, който стоеше над тях, а синият му шал се развяваше като флагче на

вятъра. — Би ли могъл да сбъркаш Магнус с някой друг?