Град на изгубени души

— Меко казано — обади се и Изабел. — Нали видя какво направи с Алек миналия път. А то

беше само малко магически прах. Току— виж превърнала Клеъри в омар или нещо такова.

— Тя знаеше — каза Клеъри. — Помните ли думите й: „Когато изгубите нещо скъпоценно,

откриете ли го, то невинаги е такова, каквото го помните.” — Гласът на кралицата отекна в

главата на Клеъри и тя потрепери. Разбираше защо Саймън толкова силно мрази феите. Те

винаги изричаха точно онези думи, които най-силно се запечатват в съзнанието — като

треска, забила се болезнено в ума, за която не можеш нито да престанеш да мислиш, нито да

извадиш. — Тя просто си играе с нас. Иска пръстените, но не мисля, че наистина ще ни

помогне.

— Добре тогава — отстъпи Изабел, ала в гласа й се долавяше съмнение. — Но ако е знаела

толкова много, нищо чудно да знае и още. А и кой друг ще ни помогне, след като не можем

да отидем в Клейва?

— Магнус — каза Клеъри. — Той от самото начало се опитва да разгадае магията на Лилит.

Може би ще му е от полза, ако му разкажа какво видях.

Саймън извъртя очи.

— Добре, че познаваме гаджето на Магнус — подхвърли той. — Защото ми се струва, че в

противен случай през цялото време щяхме да се размотаваме, чудейки се как да постъпим.

Или мъчейки се да изкараме пари, за да му платим, като продаваме лимонада.

Алек изглеждаше само подразнен от тези думи.

— Единственият начин да изкараш пари, за да наемеш Магнус, като продаваш лимонада, е

ако слагаш метамфетамини в нея.

— Това е просто израз. На всички ни е ясно, че гаджето ти взема скъпо. Просто ми се ще да

не тичахме при него при всеки изникнал проблем.

— Както и на него — каза Алек. — Днес Магнус има друга работа, но довечера ще говоря с

него и ще видим дали утре не може да се съберем в апартамента му.

Клеъри кимна. Дори не можеше да си представи как ще се събуди на следващата сутрин.

Знаеше, че колкото по-скоро говорят с Магнус, толкова по-добре, но се чувстваше така

изцедена и уморена, сякаш бе оставила цял литър от кръвта си на пода в библиотеката.

Изабел се приближи до Саймън.

— Предполагам, че това ни оставя следобеда свободен. Да идем ли в „При Таки”? Може да

си поръчаш кръв.

Саймън хвърли поглед към Клеъри, видимо притеснен.

— Искаш ли да дойдеш?

— Не, всичко е наред. Ще си взема такси до Уилямсбърг. Трябва да прекарам известно

време с майка ми. Това със Себастиан бездруго й се отрази ужасно, а сега и…

Черната коса на Изабел се развяваше от вятъра, докато тя местеше поглед между двамата.

— Не можеш да й кажеш какво си видяла. Люк е в Съвета. Ще е принуден да им съобщи, а не

можеш да искаш от майка си да го скрие от него.

— Знам. — Клеъри погледна трите чифта разтревожени очи, приковани в нея. „Как се

стигна дотук?”, помисли си тя.

Тя, която никога не бе имала тайни от Джослин (не и истински тайни), се канеше да се

прибере у дома и да скрие нещо огромно както от майка си, така и от Люк. Нещо, за което

можеше да говори единствено с хора като Алек и Изабел Лайтууд и Магнус Бейн — хора, за

чието съществуване само допреди шест месеца дори не беше подозирала. Странно как само

за миг светът ти можеше да се завърти около своята ос и всичко, на което си вярвал,

изведнъж да се обърне надолу с главата.

Поне все още имаше Саймън. Верният, постоянен Саймън. Целуна го по бузата, помаха им за

довиждане и се обърна. Съвсем ясно усещаше разтревожените погледи, с които тримата я

проследиха, докато прекосяваше парка, а последните мъртви листа пращяха под

маратонките й сякаш бяха миниатюрни костици.

Алек беше излъгал. Не Магнус имаше работа този следобед, а той.

Знаеше, че онова, което се кани да направи, е грешка, но то бе по-силно от него — беше като

наркотик, тази нужда да научи повече. И ето го тук, под земята, с фенерче в ръка, чудейки се

какви, по дяволите, ги върши.

Като всички станции на нюйоркското метро, и тази миришеше на застояла вода, ръжда,

метал и разложение. Ала за разлика от всички други станции, където Алек бе бил, тук

цареше злокобна тишина. Като се изключеха пораженията от влагата, стените и перона бяха

в добро състояние. Над него, с арки, облицовани със зелени плочки, се издигаха сводести

тавани, от които на равни интервали висяха лампи. Върху плочки по стените с големи букви

пишеше „ОБЩИНСКИ СЪВЕТ”

Станцията на общинския съвет бе затворена от 1945 г., макар че градската управа все още я

поддържаше в добро състояние като забележителност; понякога влаковете минаваха през

нея, за да обърнат, но по перона отдавна нямаше хора. За да стигне дотук Алек бе пропълзял

през една заобиколена от храсталаци шахта в парка на общинския съвет, тупвайки на пода от

височина, от която един мундан най-вероятно би си строшил краката. И ето че сега стоеше

под земята, вдишваше прашния въздух, а сърцето му биеше лудешки.

Именно това бе мястото, където го бе изпратило писмото, връчено му от вампирския слуга.

Първоначално Алек бе решил никога да не се възползва от информацията в него, но така и

не бе успял да си наложи да го изхвърли. Беше го направил на топка и го бе напъхал в джоба

на дънките си и през целия ден, дори когато беше в Сентрал Парк, мисълта за него