Град на изгубени души

непрекъснато го глождеше.

Беше досущ като връзката му с Магнус. Просто не можеше да престане да се тревожи, като

човек, който има развален зъб и не може да спре да мисли за него, макар така само да

влошава нещата. Магнус не бе сторил нищо лошо. Не беше негова вината, че бе на стотици

години и че и преди се беше влюбвал. И все пак това продължаваше да разяжда душевното

спокойствие на Алек. А днес, когато знаеше едновременно повече и по-малко от вчера за

ситуацията на Джейс, вече не можеше да издържа. Трябваше да говори с някого, да отиде

някъде, да направи нещо.

Ето как се беше озовал тук. Също както и тя, сигурен бе в това. Бавно тръгна по перона. От

големия прозорец върху сводестия таван влизаше светлина от парка над тях и караше четири

реда плочки да блестят като паешки крачка. В края на перона имаше къса стълба, която се

губеше в мрак. Алек долови присъствието на магически прах — всеки мундан, погледнал

нагоре, би видял единствено бетонна стена, но не и той. Над него имаше отворена врата и

той безмълвно пое по стъпалата.

Озова се в сумрачна стая с нисък таван, на който имаше прозорец с аметистово стъкло,

пропускащ малко светлина. В сенките на един от ъглите бе поставен елегантен диван с извит

позлатен гръб и там седеше Камила.

Беше точно толкова красива, колкото Алек си я спомняше, макар и последния път да не я бе

видял в най-добрата й светлина — мръсна и окована за тръба в една строяща се сграда. Сега

Камила носеше елегантен черен костюм и червени обувки на високи токчета, а къдриците й

бяха разпилени по раменете. В скута си имаше отворена книга — „La Place de” от Патрик

Модиано. Алек знаеше достатъчно френски, за да си преведе заглавието — „Мястото на

звездата”.*

* Всъщност заглавието означава „Звездният площад” или «Площад Етоал” — предишното

име на площад „Шарл дьо Гол“ в Париж, в центъра на който се намира Триумфалната арка.

— Бел. прев.

Погледна го така, сякаш бе очаквала появата му.

— Здравей, Камила — каза Алек и миглите й изпърхаха.

— Александър Лайтууд. Разпознах стъпките ти по стълбите.

Камила докосна бузата си с опакото на ръката си. Сдържаната усмивка, която му отправи,

притежаваше цялата топлина на шепа прах.

— Предполагам, че не ми носиш съобщение от Магнус.

Алек не отговори.

— Разбира се, че не — продължи тя. — Колко глупаво от моя страна. Та той дори не

подозира, че си тук.

— Откъде разбра, че съм аз? — попита Алек. — Докато се качвах?

— Ти си Лайтууд. Семейството ти никога не се предава. Знаех си, че след това, което ти

казах онази нощ, няма да оставиш нещата на мира. Днешното съобщение целеше само да те

подсети.

— Нямам нужда от напомняне за онова, което ми обеща. Или то беше просто лъжа?

— Онази нощ бих казала всичко, само и само да се измъкна — отвърна Камила. — Но не

лъжех. — Тя се приведе напред, очите й бяха едновременно тъмни и горящи. — Ти си

нефилим, от Клейва и Съвета. Те искат главата ми заради убитите от мен ловци на сенки. Но

знам, че не си тук, за да ме предадеш на Клейва. Тук си, защото търсиш отговори.

— Искам да знам къде е Джейс — каза той.

— Така е — съгласи се Камила. — Но освен това си наясно, че няма причина да знам

отговора на този въпрос и наистина е така. В противен случай бих ти казала. Той е отвлечен

от сина на Лилит, а аз нямам никаква причина да й бъда вярна. Тя е мъртва. Известно ми е,

че са ме търсили патрули, за да разберат дали разполагам с някаква информация. Нека ти

кажа още сега — не знам нищо. Бих ти казала къде е приятелят ти, стига да знаех. Нямам

причина допълнително да настройвам нефилимите против себе си. — Тя прокара пръсти

през гъстата си руса коса. — Но не затова си тук, нали Александър?

Алек усети, че пулсът му ускорява. Беше мислил за този миг, докато лежеше буден до

Магнус, заслушан в дишането му и броейки. Всяко поемане на дъх неумолимо го тласкаше

към старостта и смъртта. С всяка нощ се приближаваше още мъничко към края.

— Увери ме, че знаеш начин да ме направиш безсмъртен — рече Алек. — Начин, по който

двамата с Магнус завинаги да бъдем заедно.

— Нима? Колко интересно.

— Искам да ми го кажеш. Още сега.

— Ще го направя — заяви Камила, оставяйки книгата до себе си. — Но ще искам нещо в

замяна.

— Не — отсече Алек. — Аз те освободих. Ще ми кажеш онова, което искам да знам. Ако ли

не, ще те предам на Клейва. Те ще те оковат на покрива на Института и ще изчакат изгрева

на слънцето.

Очите на Камила станаха сурови и хладни.

— Не обичам да ме заплашват.

— Тогава ми дай онова, което искам.

Тя се изправи и прокара ръце по костюма си, изглаждайки гънките му.

— Ела и си го вземи, ловецо на сенки.

Изведнъж всичкият гняв, страх и отчаяние на последните седмици изригна от Алек. Той се

хвърли към Камила в същия миг, в който тя тръгна към него, оголвайки вампирските си

зъби.

Алек едва успя да извади серафимската си кама, преди тя да го нападне. Не за първи път се

биеше с вампир; силата и бързината им бяха изумителни. Беше като да се изправиш срещу

торнадо. Той се метна на една страна, претърколи се и изрита една паднала стълба към нея;

това я забави достатъчно, за да може той да вдигне оръжието си и да прошепне:

— Нуриел.