Град на изгубени души

Светлината на камата лумна като звезда и Камила се поколеба… а после отново се нахвърли

върху него. Дългите й нокти се забиха в бузата му и се спуснаха чак до рамото му. Алек

усети топлата влага на кръвта си. Завъртайки се, той замахна към нея, но тя се отдръпна

само толкова, колкото той да не я достигне, като се смееше и го дразнеше.

Алек се втурна към стълбите, отвеждащи до перона. Камила се спусна след него; той

отскочи настрани, завъртя се и като се оттласна от стената, се метна към нея тъкмо когато

тя стори същото. Сблъскаха се във въздуха: тя — като крещеше пронизително и се опитваше

да впие нокти в него, той — стиснал ръката й с всичка сила, дори когато се строполиха на

пода с такава сила, че Алек едва не остана без дъх. Ключът към спечелването на схватката бе

да я задържи на земята и той мислено благодари на Джейс, задето го бе накарал да

упражнява премятания отново и отново, докато не се научи да използва почти всяка

повърхност, за да се задържи във въздуха поне миг— два.

Докато се търкаляха по пода, той замахваше с камата си, ала Камила отклоняваше ударите

му с лекота и с такава бързина, че движенията й се сливаха в едно. Изрита го с високите си

токчета и върховете им се забиха в краката му. Алек сгърчи лице и изруга, на което тя

отвърна с впечатляващ порой от вулгарности, които включваха сексуалния му живот с

Магнус, нейния сексуален живот с Магнус и навярно още куп неща, ако не бяха стигнали до

средата на стаята, където таванският прозорец бе образувал кръг от светлина на пода.

Сграбчвайки китката й, Алек изтика ръката й под слънчевите лъчи.

Тя изпищя и по кожата й се надигнаха огромни бели мехури. Алек буквално усети

горещината, излъчваща се от бълбукащата й ръка. Преплел пръсти в нейните, той рязко я

дръпна обратно в сенките. Камила изръмжа и оголи зъби насреща му. Той заби лакът в

лицето й, разцепвайки устната й. Вампирска кръв — искрящочервена, по-светла от тази на

хората — се стече от ъгълчето на устата й.

— Това стига ли ти? Или искаш още? — грубо каза той и отново задърпа ръката й към

светлината; тя бе започнала да се оправя — червената кожа, покрита с мехури, вече

порозовяваше.

— Не! — ахна Камила, закашля се и затрепери; конвулсии разтърсиха цялото й тяло. След

миг Алек си даде сметка, че тя се смее — смееше му се през кръвта. — От това наистина се

почувствах жива, малки нефилиме. Такава хубава схватка — не знам как да ти се

отблагодаря.

— Като отговориш на въпроса ми — запъхтяно каза Алек. — Или ще те превърна в пепел.

Писна ми от игричките ти.

Устните на Камила се разтегнаха в усмивка. Раните й вече бяха зараснали, макар че лицето й

все още бе изцапано с кръв.

— Няма как да станеш безсмъртен. Не и без помощта на черна магия или ако бъдеш

превърнат във вампир, а ти вече отхвърли и двете възможности.

— Но ти каза… каза, че има и друг начин да бъдем заедно…

— О, така е. — Очите й затанцуваха. — Може и да няма как да си спечелиш безсмъртие,

малки нефилиме, поне не по начин, който да намираш за приемлив. Ала можеш да отнемеш

безсмъртието на Магнус.

Клеъри седеше в стаята си у Люк, с молив в ръка и лист хартия, разстлан на бюрото пред

нея. Слънцето бе залязло и чертожната лампа хвърляше светлина върху руната, която Клеъри

рисуваше.

Беше я осенила, докато се прибираше вкъщи със скоростния влак, взирайки се невиждащо

през прозореца. Не беше нещо, което вече съществуваше, така че когато слезе от влака,

Клеъри се втурна към къщи, докато образът все още беше свеж в главата й, и като отбягна

въпросите на майка си, се затвори в стаята и взе молива…

На вратата се почука и тя побърза да мушне хартията, върху която чертаеше, под един бял

лист, миг преди майка й да влезе в стаята.

— Знам, знам — каза Джослин, вдигайки ръка, когато Клеъри понечи да протестира. —

Искаш да бъдеш сама. Ала Люк сготви вечеря, а ти трябва да хапнеш.

Клеъри я изгледа.

— Както и ти.

Също като дъщеря си, и Джослин губеше апетит, когато беше под стрес, и сега лицето й беше

изпито. Тези дни тя би трябвало да се готви за медения си месец, да опакова куфари, за да

отиде на някое далечно и красиво място. А вместо това сватбата бе отложена незнайно за

кога, а нощем Клеъри я чуваше да плаче в стаята си. Прекрасно познаваше този плач —

роден от гняв и угризения, сълзи, които казваха „вината е само моя”.

— Ще хапна, ако и ти го направиш — Джослин се насили да се усмихне. — Люк приготви

спагети.

Клеъри завъртя стола си и се обърна, така че тялото й да закрие бюрото от погледа на майка

й.

— Мамо, може ли да те помоля за нещо?

— Какво?

Клеъри захапа връхчето на молива — лош навик, който бе придобила откакто бе започнала

да рисува. — Когато бях в Града на тишината с Джейс, Братята ми казаха, че при раждането

на ловците на сенки се извършва ритуал, който ги предпазва. Правят го Мълчаливите братя и

Железните сестри. И се чудех…

— Дали тези защити са положени и върху теб?

Клеъри кимна.

Джослин изпусна дъха си и прокара пръсти през косата си.

— Да — отвърна тя. — Извършихме ритуала. Уредих го чрез Магнус. Присъстваше един

Мълчалив брат, заклет да пази тайна, както и магьосница, която зае мястото на Желязната