Град на изгубени души

сестра. Почти бях решила да не го правя — не исках да вярвам, че те грози опасност от света

на свръхестественото, след като те бях скрила толкова добре. Но Магнус ме убеди да го

направя. И беше прав.

Клеъри я погледна заинтригувано.

— Коя беше магьосницата?

— Джослин! — долетя гласът на Люк откъм кухнята. — Водата изкипя!

Джослин целуна лекичко Клеъри по главата.

— Извинявай. Кулинарна авария. Ще се видим след пет минути, нали?

Клеъри кимна и майка й забързано излезе от стаята, а тя отново се обърна към бюрото.

Руната, която създаваше, все още бе там, глождейки мислите й, и тя отново се залови за

работа. Когато свърши, се облегна назад и се загледа в онова, което бе нарисувала. Мъничко

приличаше на руна за отваряне, но не беше същата. Шарката бе простичка като кръст и

едновременно нова като току— що родено бебе, и съдържаше спотаена заплаха, усещането,

че е плод на яростта й, чувството за вина и безплодния й гняв.

Беше могъща руна. Ала макар Клеъри да знаеше точно какво означава и как може да бъде

използвана, изобщо не виждаше как би могла да им е от полза в настоящата ситуация. Беше

като да закъсаш на някой безлюден път и докато ровиш отчаяно в багажника на колата си,

триумфално да извадиш електрически кабел, вместо кабел за захранване.

Имаше чувството, че собствените й сили й се надсмиват. Изруга и като остави молива на

бюрото, зарови лице в ръцете си.

Отвътре стените на старата болница бяха старателно варосани и това им придаваше зловещо

сияние. Повечето прозорци бяха заковани, ала дори на тази бледа светлина острото зрение

на Мая различаваше подробностите — ситния гипсов прашец, който покриваше пода в

коридорите, следите от работните прожектори, парченцата жици, залепени за стените с боя,

мишките, драскащи в тъмните ъгли.

Зад гърба й се разнесе глас.

— Претърсих източното крило. Нищо. Ами ти?

Мая се обърна. Джордан стоеше зад нея, облечен с тъмни дънки и черен пуловер,

полузакопчан над зелена тениска. Тя поклати глава.

— И в западното крило няма нищо. Имаше някои доста поразклатени стълбища. Добре

изпипани архитектурни детайли, в случай че те интересуват такива неща.

Джордан поклати глава.

— Тогава да се махаме оттук. От това място ме побиват тръпки.

Мая се съгласи, доволна, че не тя го беше предложила, и двамата поеха по едно стълбище,

чийто парапет изглеждаше затрупан от сняг заради силно изронената мазилка. Не беше

сигурна защо се бе съгласила да излезе на патрул с него, но не можеше да отрече, че са добър

екип.

Джордан бе приятна компания. Въпреки случилото се между тях малко преди изчезването

на Джейс, той се държеше тактично, без да й се натрапва, но и без да я кара да се чувства

неудобно. Ярка лунна светлина ги обля, когато излязоха от болницата, внушителна

постройка от бял мрамор, със заковани прозорци, които приличаха на незрящи очи. Едно

криво дърво, ронещо последните си листа, се бе превило до входа.

— Е, това беше загуба на време — заяви Джордан и Мая го погледна.

Той се взираше в старата военноморска болница, точно както на Мая й харесваше.

Предпочиташе да го съзерцава, когато той не я гледаше. По този начин можеше да се

наслади на линията на челюстта му, на начина, по който тъмната коса се къдреше на тила

му, на извивката на ключицата по V— образното деколте на тениската му, без да има

чувството, че той очаква нещо от нея, задето го гледа.

Когато се запознаха, той беше готино момче, ъгловато и с дълги мигли, ала сега изглеждаше

по-голям, с белязани кокалчета и мускули, които се движеха плавно под впитата зелена

тениска. Кожата му бе запазила маслинения си оттенък, който напомняше за италианското

му потекло, а и лешниковите очи бяха онези, които тя помнеше, макар сега зениците им да

имаха златния ореол на ликантропията. Същите зеници, които виждаше и тя, когато се

погледнеше в огледалото сутрин. Зениците, които дължеше на него.

— Мая? — Джордан я гледаше въпросително. — За какво мислиш?

— О! — Тя примига. — Аз, ъъъ… Не, не мисля, че имаше особен смисъл да претърсваме

болницата. Честно казано, не разбирам защо изобщо ни изпратиха тук. Бруклинската

корабостроителница? За какво му е на Джейс да идва тук? Не е като да си пада кой знае

колко по лодките.

Въпросителното изражение на Джордан бе изместено от нещо много по-мрачно.

— Труповете, изхвърлени в Ийст Ривър, често пъти се озовават тук. В

корабостроителницата.

— Мислиш, че търсим труп?

— Не знам. — Джордан сви рамене и пое през изсъхналата корава трева, която скърцаше

под ботушите му. — Може би съм стигнал дотам да търся, защото ми се струва грешно да се

откажа.

Крачеше бавно, без да бърза; двамата вървяха един до друг и раменете им почти се

докосваха. Мая не откъсваше очи от силуета на Манхатън от другата страна на реката —

ярка, бяла светлина, която се отразяваше във водата. Когато приближиха плиткия залив,

видяха арката на Бруклинския мост и осветения правоъгълник на пристанището Саут Стрийт

от другата страна. Мая долови миризмата на нечистата вода, която се бе пропила във

въздуха, усещаше и мириса на мръсотия и нафта откъм корабостроителницата, като и този

на древни животинки, шаващи из тревата.