Град на изгубени души

върне. Замисли се за Люк, който бавно умираше, за Аларик и Гретел, и Жюстин, и Тео, и

всички други от глутницата й, които бяха изгубили живота си във войната срещу Валънтайн.

Замисли се за Макс и за Джейс — двете момчета на Лайтууд, изгубени завинаги… защото

дълбоко в себе си не вярваше, че някога ще успеят да си върнат Джейс. И накрая се замисли

за Даниел, брата, за когото никога не бе скърбила, и за своя изненада усети как очите й се

изпълниха със сълзи.

Надигна се рязко. Имаше чувството, че светът се накланя все по-застрашително, а тя се е

вкопчила безпомощно, мъчейки се да не полети в черната бездна, зейнала под нея.

Струваше й се, че я обгръщат бързо сгъстяващи се сенки. С Джейс и Себастиан там някъде,

нещата можеха единствено да се влошат. Чакаха ги нови загуби и още смърт. Трябваше да

признае, че от седмици не се бе чувствала по-жива от онези мигове на зазоряване, когато

целуваше Джордан в колата му.

Като насън, тя се изправи, прекоси стаята и отвори вратата на банята. Зад матираното

стъкло на душ кабината различи силуета на Джордан. Надали можеше да я чуе над шума на

водата, докато тя си сваляше дънките, пуловера и бельото. Пое си дълбоко дъх, отиде до душ

кабината, плъзна вратата настрани и пристъпи вътре.

Джордан рязко се обърна, отмятайки мократа коса от очите си. Водата беше гореща и лицето

му се бе зачервило, от което очите му грееха. А може би не само топлата струя караше

кръвта да се качва в главата му, докато я изпиваше с поглед… всеки сантиметър от тялото й.

Мая отвърна на погледа му без следа от притеснение. Медальонът на Претор Лупус

проблясваше във влажната вдлъбнатинка на шията му, по раменете и гърдите му имаше

сапунена пяна, докато той се взираше в нея, примигвайки заради водата, която влизаше в

очите му. Беше красив, но Мая открай време си го знаеше.

— Мая? — колебливо проговори той. — Ти…

— Шшт. — Мая постави пръст върху устните му, докато с другата си ръка затвори вратата на

кабината. След това се приближи и го прегърна, оставяйки водата да отмие мрака от телата

им. — Не говори. Просто ме целуни.

И той го стори.

— Какво, в името на Ангела, искаш да ми кажеш с това, че Клеъри я няма? — попита

Джослин с пребледняло лице. — Откъде знаеш, след като току— що си се събудил? Къде е

отишла?

Саймън преглътна мъчително. Докато растеше, Джослин му бе почти като втора майка.

Свикнал бе със закрилническото й държание към Клеъри, но в това отношение тя винаги го

бе смятала за свой съюзник, някой, който също като нея бе готов да застане между Клеъри и

опасностите на света. А ето че сега го гледаше като враг.

— Снощи ми изпрати съобщение… — започна той, но спря, когато Магнус му даде знак да

се върне на масата.

— Най-добре седни — каза Магнус; от двете му страни Изабел и Алек следяха с разширени

очи разиграващата се пред тях сцена, ала магьосникът не изглеждаше особено изненадан. —

Разкажи ни какво става. Имам чувството, че ще отнеме известно време.

Така и стана, макар и не толкова, колкото Саймън се бе надявал. Когато приключи с

обясненията, свит в стола си и забил очи в надрасканата маса пред себе си, той най-сетне

вдигна глава и видя, че Джослин го наблюдава с поглед, студен като Ледовития океан.

— Оставил си дъщеря ми да отиде… с Джейс… на някакво неоткриваемо място, където

никой от нас не може да се свърже с нея?

Саймън сведе поглед към ръцете си.

— Аз мога. — Той вдигна десницата си, на която носеше златния пръстен. — Нали ви казах,

че тази сутрин се чух с нея. Добре е.

— Изобщо не е трябвало да й позволяваш да отиде!

— Не съм й позволявал. Тя щеше да отиде, независимо от всичко. Реших, че ще е добре да

има поне някакво спасително въже, след като така или иначе не можех да я спра.

— Ако трябва да сме справедливи — обади се Магнус, — не мисля, че изобщо някой би

могъл да я спре. Клеъри винаги прави каквото си науми. — Той погледна към Джослин. —

Няма как да я задържиш в клетка.

— Имах ти доверие — сопна му се тя. — Как е успяла да излезе?

— Отворила е портал.

— Но нали каза, че имало магически защити…

— За да задържат опасността навън, не да попречат на гостите ми да излизат. Джослин,

дъщеря ти не е глупачка и върши онова, което смята за правилно. Не можеш да я спреш.

Никой не може. Тя страшно прилича на майка си.

Джослин го изгледа в продължение на един дълъг миг с леко отворена уста и Саймън си

даде сметка, че разбира се, Магнус трябва да е познавал майката на Клеъри като по-млада,

когато бе предала Валънтайн и Кръга и едва не бе загинала във Въстанието.

— Тя е малко момиче — заяви най-сетне Джослин и се обърна към Саймън. — Значи си

говорил с нея? С помощта на тези… тези пръстени? След като е отишла?

— Тази сутрин — отвърна Саймън. — Каза, че е добре. Че всичко е наред.

Вместо да я успокои, това като че ли още повече разгневи Джослин.

— Естествено, че това е казала. Саймън, не мога да повярвам, че си допуснал да го направи.

Трябваше да й попречиш…

— Как, като я вържа ли? — Саймън не вярваше на ушите си. — Да я окова с белезници за

масата в закусвалнята?

— Ако не е имало друг начин. По-силен си от нея. Разочарована съм от…

Изабел се изправи.