Империя в черно и златно

Беше си тронна зала. Дизайнът беше прекопиран от имперските чертози в Капитас и Талрик не знаеше дали да го брои като знак за почит или за самонадеяност. Дългото помещение имаше колонади от двете страни, а във високия таван бяха изрязани отвори, през които снопове слънчева светлина оформяха втори ред от ефимерни колони. Охрата на колоните подчертаваше светлия цвят на каменната облицовка, а огромният стенопис по три от стените беше издържан в местен стил.

Млад слуга в семпли тъмни дрехи, също по местната мода, го въведе в залата и оттам Талрик подхвана дългия преход към седемте кресла в другия й край. Вярно, че императорът даваше аудиенции, заобиколен от единадесет трона, но въпреки разликата в бройката тукашната подредба определено намирисваше на самонадеяност.

Само пет от креслата бяха заети. Ултер се беше отпуснал в централното, от едната му страна седяха трима осородни, от другата — един бръмбароид, и всички следяха с поглед новодошлия.

— Талрик! — Дори без да повишава глас, думите на Ултер се чуха ясно по цялото протежение на залата, което означаваше, че архитектът си е свършил работата добре. — Наистина си ти! Е, разкажи ми колко си се издигнал, откакто се видяхме за последно.

Талрик отдаде отсечено чест в подножието на подиума, едва сдържайки реакцията си при вида на промяната в стария си познайник. „Минали са повече от десет години, все пак“ — напомни си той, но така или иначе губернаторството явно се отразяваше добре на стария Ултер. Прошарената му преди коса беше побеляла изцяло и това беше нормално за възрастта, но коланът едва удържаше шкембето му, а дори безспорните умения на шивача, скроил ризата от фино златотъкано платно, не бяха достатъчни да прикрият пластовете тлъстини. Над инкрустираното с топази огърлие се диплеше двойна гуша, а лицето, което при падането на Мина беше едро, но все още кораво, сега висеше подпухнало.

Колебанието на Талрик не остана незабелязано.

— О, сядай, сядай — настоя незлобливо Ултер. — Като станеш на моите години, и ти ще търсиш начин да служиш на Империята седнал. Виж до какво води това. Понякога си мисля, че ако се бях прибрал при семейството си да управлявам фермата, пак щях да изглеждам отвратително, но на никого нямаше да му пука. Не разбирам защо трябва да е различно само защото работата ми е такава, че постоянно съм пред очите на хората.

Талрик изкачи стъпалата към подиума и седна на едно от празните кресла, като стрелкаше с поглед другите присъстващи.

— Капитан Талрик служеше при мен по време на обсадата и след това. Беше чудесен офицер — обясни им Ултер. — Талрик, това са моите съветници, настоящите поне. Капитан Олтан е от снабдителния корпус, а капитан Раут е от разузнаването. — Двамата осородни кимнаха по реда на представянето си, измервайки с поглед новодошлия. — А това са майстори Дрейуейн и Фрейген от Консорциума на достойните.

Консорциумът беше рожба на имперските опити за регулиране на търговията, но по данни на Рекеф не беше докрай ясно кой кого регулира. Той кимна на бръмбарородния и на третия осоид, мъж на средна възраст с отегчен вид. „Може би един от тези двамата е отговорен за нередовните доставки. Току-виж съм успял да реабилитирам Ултер все пак. Но това ли иска Рекеф?“

— Какво те води тук, капитане? Дошъл си да търсиш повишение? — попита Ултер с широка усмивка и въпреки отпуснатите тлъстини по лицето, усмивката му си беше останала същата. Талрик се сгърчи вътрешно. Надявал се бе Ултер да го приеме на четири очи, така че да поговорят откровено.

— Промяна в темпото, полковник — отговори с лекота той. — От доста време съм на предната линия. От месеци моля да ме върнат в тила, за да си почина. И ето ме тук. Ще се изпълни ли желанието ми?

— И ние не мързелуваме, капитане — каза Ултер, после добави благо: — Но ти обещавам една десетница време да си ближеш раните. Чувствай се като у дома в моя град. — И когато Талрик вдигна вежда при последното, усмивката на Ултер се разшири още повече. — Държа Мина здраво в юмрука си, Талрик, и размърда ли се повече от допустимото, стискам. Простичък урок, който местните така и не пожелаха да запомнят. — Плесна с ръце и след миг през врата зад подиума влязоха десетина слуги, понесли табли с кани и чаши. — Нека ти покажа какво може да предложи Мина, става ли?

— Изненадан съм, че не си си издействал преместване по-близо до столицата — подхвърли Талрик. Забеляза, че цялата прислуга е от жени, при това млади. Но нито една не беше местна, което несъмнено беше разумно по отношение на робите от домашната прислуга. Ултер явно беше преровил Империята за квалифицирани робини с приятен външен вид, имаше дори две осородни момичета.