Империя в черно и златно

— И кого да назначат на мое място? — Ултер си взе чаша и плъзна одобрителен поглед по паякородната девойка, която му наливаше вино от каната. — Познавам Мина по-добре от всеки друг, по-добре и от самите минасци, чумата да ги тръшне. Държа гърнето здраво затворено, нищо че отвътре ври и кипи. Може и да не знаеш, но преди няколко години бяха на път да се разбунтуват, точно когато въстана Мейнис. Всичко бяха подготвили, но не успяха да го опазят в тайна от мен. Разпъни неколцина, арестувай два пъти повече, продай семействата на водачите като роби в Голямата дупка и готово. Бий дупе, да не биеш дупище.

— Много далновидно — съгласи се Талрик, взе си от предложените мезета и вдигна поглед към слугинята, която държеше подноса. Беше от собствената му раса, русокоса и красива, но държеше очите си сведени както правят робите. — Тези двете — каза той и посочи осородните девойки. — Недоволни или длъжници?

— Длъжници, доколкото знам. Напоследък на пазара има много такива, особено от столицата. Ужасна, ужасна ситуация. — Съчувствието на Ултер изглеждаше искрено. — Е, опитвам се да им намеря добри домове, когато ми е възможно.

Младата жена не помръдна и Талрик се запита какви ли мъчителни спомени я терзаят в момента — продали са я в робство, за да изплати дълговете на съпруга си, на баща си, или нещо друго?

— По-късно ще я пратя в покоите ти, ако искаш — предложи Ултер. — Не виждам причина да не подсладим престоя ти при нас.

— А аз нямам нищо против — отвърна Талрик. Усети как жената се напряга до него. Осородната й гордост не можеше да преглътне, че я прехвърлят от ръка на ръка като движимо имущество. Но тя беше точно това — движимо имущество, робиня и нищо повече, стока.

Талрик вдигна чашата си и с Ултер се чукнаха пред лицето на капитан Олтан.

— Да пием за новата ни среща — каза Талрик и му стана тъжно. „Нова среща, да, но по лош повод.“

Ултер намести по-удобно телесата си в мекото кресло.

— И по повод на новата ни среща искам да ти покажа нещо, което, надявам се, няма да забравиш никога. Новото бижу в колекцията ми. Макар че за теб може и да не е толкова ново, защото разбрах, че си я ескортирал лично до моя град.

Талрик вдигна вежда, а междувременно заведе в картотеката на ума си повторната употреба на словосъчетанието „моя град“, върху което да разсъждава по-късно.

Ултер плесна отново с ръце и робините се оттеглиха на няколко крачки зад полумесеца на креслата. След миг в залата влязоха двама мъже с вид на местни хора. Единият беше белокос и с брада, гушнал пред гърдите си струнен инструмент, какъвто Талрик не беше виждал преди, нещо като издължена лира. Другият беше съвсем млад, почти момче, и носеше малък барабан. Оттеглиха се между колоните, седнаха и зачакаха. Талрик вече се бе досетил какво следва и наистина — двама войници въведоха пеперудородната танцьорка в залата. Специалната доставка на Ааген. Още една отметка в мислената му картотека.

— Хайде, поне веригата й свалете — нареди Ултер. — Тя не е фелблинг, дресиран да прави трикове, все пак.

Един от войниците затвори вратата, а другият свали внимателно веригата от яката на пеперудородната.

Талрик отпи от виното си, чиято сладникава жилка подразни небцето му, и въздъхна наум. Танците и другите подобни не му бяха по вкуса. Зърнал беше танца на пеперудата по пътя към Аста. Биваше си я, но лично той предпочиташе друг вид забавления.

Жената, чието име беше Скръб в окови или нещо подобно, пристъпи напред и навлезе в сноп слънчеви лъчи. Светлината подхрани кожата й и цветовете грейнаха ярки. От невидимата си ниша музикантите засвириха бавна мелодия, само нежни струни в началото, после барабанът се включи с тих, но сложен ритъм.

Скръб в окови потрепна и светлината потрепна с нея. Искреше по кожата й и се сипваше като цветна мъгла във въздуха зад нея. И тогава жената затанцува.

Талрик продължи да скучае, докато музиката не промени темпото си. Ставаше все по-бърза и по-бърза, танцьорката прелиташе в изящни пируети от сноп в сноп, а после се издигна във въздуха, фини криле с цветовете на дъгата се разгънаха като паяжина около нея и Талрик неволно затаи дъх.

Досега не й бяха сваляли веригата и танцът й пред робите явно е бил подчинен на това ограничение. Сега, яхнала повея на музиката, на трескавите струни, които звънтяха гневно като счупено стъкло, на мълниеносния барабан, който потропваше като дузина ситни крачка, тя танцуваше и се въртеше, играеше си с пространството в трите му измерения, завихряше въздуха чак до върха на колоните. Завихряше го, а после го галеше, приласкаваше го като любовник с отдаденост и изящество, каквито Талрик не беше виждал преди. Дори той, неизкушеният, усети как сърцето му се разтваря за красотата на този въздушен балет.