Империя в черно и златно

— Не пускайте при затворниците никого освен мен — нареди им той. — Ако някой настоява и името ми не е достатъчно да го спре, тогава убийте затворниците. — „Момичето знае твърде много, а нямам време да реша този проблем сега.“ След тези думи Талрик си тръгна веднага. Имаше среща, за която закъсняваше.

Срещата му беше с Ултер в оръжейната — помещение, което олицетворяваше във висша степен любовта на стария губернатор към драматичното. Първо, намираше се на същото подземно ниво като килиите, далеч от любопитните очи на домашната прислуга, и се къпеше в студената светлина на сини стъклени лампи, които навяваха мисли за сумрачни бездни на морското дъно. В единия край на дългата маса бяха натрупани логистични доклади и анализи, в другия беше разстлана голяма карта на териториите между Мина и Хелерон. Дървени блокчета бележеха ключови места сред детайлно изобразения релеф, тесни, забодени с карфици панделки чертаеха военни маршрути, имаше и надраскани на ръка бележки, прикачени с кабарчета.

— Това е по твоята част, струва ми се — каза Ултер. — Да се оправят. На мен и един град ми стига.

Талрик кимна и се възползва от сгодния случай да обнови информацията си за напредъка на имперските планове. Нямаше търпение да се върне в Хелерон, където се случваше всичко това. Уж беше планирал кратко отклонение до Аста за разпитите, а после полковник Латвок го оплете в мрежите си и той се озова тук. Агентите му в Хелерон сигурно вече се чудеха какво става.

Примижа на слабата светлина, после направи крачка встрани с надеждата да различи повече детайли върху картата. Зад и над него беше увесена хитиновата броня на голяма горска богомолка — насекомо, което можеше да разкъса и кон, — застинало в поза на скок с протегнати смъртоносни щипци, чиято сянка играеше по хартиения пейзаж на картата.

— Какво ще кажеш? — попита го Ултер. — Още една от новите ми придобивки. Мисля да я преместя в тронната зала.

— Наистина ли е необходимо? — попита Талрик и хвърли раздразнен поглед към препарираното насекомо.

— Май никога не си бил в северните имперски територии, а? При племената от хълмовете?

— Работата ми не ме е отвеждала там.

— Жалко. Действа поучително. Империята е вече на три поколения, а хората там си живеят постарому, ако не броим бирниците, които ги посещават от време на време. Режат си гърлата и си крадат жените.

— Чувал съм, че още живеят като варвари, ако това имаш предвид — съгласи се Талрик. — Но пък дават най-добрите войници за специалните части.

— Притежават нещо, което ние сме загубили — подхвърли Ултер и Талрик вдигна изненадано поглед. — О, да — продължи губернаторът, — може да са диваци, но пък знаят как да живеят. Там животът е кратък, затова черпят от него с пълни шепи. Няма да намериш и един вожд без трофей като този зад трона. Да му дава сила и смелост.

— Не ми казвай, че вярваш в тези щуротии.

— Не е нужно аз да вярвам. Хората ще идват на аудиенция при мен, ще виждат този страховит приятел зад гърба ми и те ще вярват. Това е важното.

Талрик изсумтя, а Ултер се ухили до уши.

— Когато приключиш с картата, капитане, искам да ти покажа още нещо. Още едно бижу в колекцията ми. Може би най-ценното.

Това привлече вниманието на Талрик.

— Води ме — каза той.

Не отидоха далеч. Ултер го поведе назад към килиите и за миг Талрик се уплаши, че проблемите ще започнат по-рано от предвиденото, но Ултер го заведе при друга затворничка. Местна жена.

— Името й — обяви с наслаждение губернаторът — е Кимене. Но й викат Девата.

Талрик бе моментално поразен, не толкова от вида й, колкото от поведението. Когато пристигнаха, жената седеше на сламеник, но скочи веднага и зае бойна поза в средата на килията. Кожата й беше с обичайния синкавосив цвят на минасците, косата й беше тъмна и къса, с неравни краища сякаш се е подстригвала сама. Облечена беше с бричове и проста туника без ръкави, които й придаваха момчешки вид. Килията й беше отделена от коридора с решетка. Въпреки че я държаха пред погледите на всички като диво животно на изложение, тя гледаше Талрик право в очите. Имаше предизвикателство и презрение в погледа й, които пробудиха нещо у него. Предизвикателството беше опасно знаме, което млада затворничка да развява така открито. Но очите й бяха твърди като стомана. Сблъсъкът на погледите им предизвика шок, който Талрик усети физически. „Няма да се предам“ — казваше нейният.

— И какво й е толкова специалното? — попита той, като се надяваше гласът му да е прозвучал нормално.

— Какво й е специалното ли? Скъпи ми Талрик, тази жена е в центъра на съпротивата. Тя е любимият им водач, а колко време ни разиграва няма да ти казвам. Година и половина оглавяваше списъка на издирваните престъпници. От Рекеф се претрепаха горките да й залагат капани. Какво ли не опитахме. Внедрихме шпиони след последователите й — тя ги уби. Изтезавахме членове на семейството й — те лъгаха до последно. Не бях виждал такова нещо. Накрая се наложи да прибягна до услугите на наемници, проклети да са.

Талрик се намръщи.

— Добре си направил, че си я хванал. Кога започват разпитите й?