Империя в черно и златно

— Хокиак има грижата за това. — В гласа на Чисис нямаше и следа от хумор. — За нас Кимене е по-важна от всичко.

— Е. — Стенуолд се облегна назад. — Предполагам, че по-добро предложение едва ли ще получим. — Вдигна поглед, защото Тисамон се приближаваше. Богомолкочовекът изглеждаше в по-мрачно настроение от обикновено. Тиниса стана на крака. Напрежението помежду им беше толкова силно, че с нож да го режеш, а горчивият му вкус направо ти полепваше по небцето, помисли си тъжно Стенуолд.

— Поговорих си с Кенисе и другите от старата гвардия, които помнят обсадата. За твоите планове на времето — обяви Тисамон.

— И? — попита Стенуолд.

— Приемат, че… че никой от нас не ги е предал. — Само краткото запъване в средата на изречението напомняше, че доскоро самият Тисамон вярваше в обратното. — Сравнявахме спомените си. Тото?

Занаятчията се стресна.

— Да, господине?

— Кажи им за Хелерон. За мъжа, с когото сте се срещнали там.

Тиниса отвори уста да се намеси, като местеше поглед между Тисамон и Тото. Занаятчията погледна към нея, но Тисамон чакаше отговора му, а богомолкородният очевидно го плашеше повече, отколкото Тиниса би могла да го уплаши някога. Така че с прекъсвания и повторения, какъвто си му беше маниерът, Тото разказа накратко за Болуин и как един мъртъв човек ги посрещнал на площад „Милосърдие“. По гласа му личеше, че още не може да повярва на тази история, но пък разказът му се придържаше към фактите такива, каквито ги беше видял с очите си.

Чисис и другите минасци реагираха скептично и погледнаха въпросително към Тисамон за някакво обяснение.

— Направихме списък с имената на всички, които знаеха за плана ни — поде той. — Много от тях са загинали при падането на града. Не откриваме нито едно слабо звено, а въпреки това бяхме предадени. Шпионин несъмнено е имало, но той най-вероятно е носил чуждо лице. Това е единственото логично обяснение.

— Абсурд — обади се зад него Кенисе. — Познавахме добре всеки от тях, а няма начин да имитираш…

— Този човек може — прекъсна я Тисамон. — Чухте разказа. Приликата е била съвършена.

Все още не изглеждаха убедени и Стенуолд не можеше да ги вини. Собственият му рационален ум отхвърляше идеята като невъзможна. Но пък той беше пътувал повече от тях и все в странна компания, затова знаеше, че на света има неща, които не подлежат на рационално обяснение.

— И до какъв извод те води това? — обърна се той към богомолкочовека.

— До извода, че може би не сме в безопасност — отговори Тисамон. — Дори сега сред нас може да има шпионин.

Стенуолд отпусна глава върху ръцете си.

— Всичко е възможно, Тисамон, но не мога да оставя Че и Салма в ръцете им. Трябва да направя нещо.

— Тогава ми позволи да тръгна напред. За друго не моля. Ще тръгна още сега с указанията, които хората тук могат да ми дадат. Така осоидите няма да имат време да ми заложат капан.

Чисис стана.

— И още нещо. — Двамата с Тисамон се изправиха един срещу друг и въздухът помежду им се сгъсти от взаимна неприязън — нищо лично, просто неизбежна реакция на двама агресивни мъже в затворено пространство. — Твърдиш, че не можеш да ни имаш доверие. Същото важи и за нас. Когато отидеш да освободиш приятелите си, майстор Стенуолд ще остане при нас като гаранция. И ако се върнеш без Кимене, той ще пострада.

Стенуолд въздъхна. Отношенията им с минаската съпротива ставаха все по-сложни. Тисамон го гледаше въпросително и той кимна в отговор. „Нека си мислят, че съм безполезен стар дебеланко.“ Така, ако нещата се вгорчаха, изненадата щеше да е на негова страна.

— Искам от вас точни указания — каза отсечено Тисамон. — Планирането оставете на мен. — Чисис настръхна заради тона му, но все пак кимна и тръгна към другия край на мазето да вземе картите.

Тисамон го последва, а Тиниса тръгна след него.

„Проблем след проблем“ — помисли си омърлушено Стенуолд. Тежестта им вече го притискаше осезаемо.

— Майстор Трудан — обади се Тото до него.

— Казах ти, че няма нужда да ми… — А после се сети за недовършения им последен разговор и направи гримаса. — Да, Тото?

— Все още не знаем как молецородният е разбрал, че Салма и Че са тук, майсторе.

Стенуолд го изгледа намръщено.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че може да е капан, точно както Тисамон каза. Капан, който

той

е заложил.

Стенуолд обиколи с поглед мазето, оглеждайки се за Ахеос. Молецоидът седеше сам в сенките на едно кьоше сред ронеща се мазилка.

— Ако е искал да ни предаде на осоидите, досега да го е направил — имаше предостатъчно възможности. Не забравяй, че точно той ни предупреди за засадата при Аста. Не знам защо е решил да свърже пътя си с нашия, Тото, но със сигурност не е за да ни продаде на Империята.

— Да, но… нямам му доверие, майстор Трудан. Не мога. Всичко в него…

Стенуолд се вгледа в честното лице на момчето, белязано с дамгата на полуродството, заради което всички извръщаха отвратено очи. „На това ли те научиха с омразата си — да мразиш на свой ред различните?“ Но после осъзна, че не това е причината. Тото и Ахеос се бяха намразили от пръв поглед и Стенуолд нямаше никаква представа защо.