Империя в черно и златно

Ултер се засмя от сърце.

— Не бързай толкова, стари приятелю. Държим я тук вече две десетници. Идеята е да я пречупим малко по малко.

— Две десетници и още не сте я разпитали? — Талрик не вярваше на ушите си и това му пролича, но Ултер не обърна никакво внимание на тона му.

— Предпочитам да ги пречупваме бавно — обясни той. — Без слънце, без чист въздух, без свобода и без уединение. Постепенно ще променим мисленето й, приятелю мой. С всеки изминал ден тя става все по̀… податлива. Скоро ще е готова да обещае всичко само и само да зърне още веднъж външния свят.

„Той я иска за проклетата си колекция“, осъзна най-после Талрик и хем се ядоса, хем му стана смешно. Досега старецът беше проявявал разум, ограничавайки вкусовете си до вносна стока. Да покани тази жена в леглото си би било равносилно на смъртна присъда. Смешното беше, че минаската също не си даваше сметка за това. Така се беше вкопчила в гордостта си, че не разбираше какъв път за бягство й се предлага.

И все пак… погледна отново в очите на Кимене и разбра защо е проточил лиги старият. Тя не беше красива в общоприетия смисъл на думата. Не беше омайна като Скръб в окови, нито добре сложена като робинята Хрея. Но с този неин поглед, свиреп и пълен с бездънно презрение, жената изглеждаше недостъпна, а това подпалваше въображението по-силно от обикновената красота.

Въпреки това играта на Ултер беше опасна.

— Не трябваше ли все пак да я разпитате веднага? Заради съратниците й от съпротивителното движение? — попита Талрик.

— Има време — отвърна неопределено Ултер.

Жената поклати леко глава със студена усмивка и Талрик се запита дали изтезанията биха свършили работа. Току-виж се оказала неподатлива на обикновената болка. Току-виж убежденията й се оказали силна броня.

— Няма ли да ме запознаеш с новия си подлизурко? — обади се Кимене и презрение капеше от гласа й. — Нали уж обичаше да ги показваш пред мен.

— Скъпа моя, това е капитан Талрик от външната служба на Рекеф и беше под мое командване, когато превзех твоя град — представи го Ултер. — Дължиш му благодарност почти толкова, колкото и на мен.

Тя ги изгледа поред и изглежда не откри съществена разлика помежду им.

— Ще му се издължа тогава. Искаш ли да направя реверанс? — попита тя. — Или да коленича, понеже честта е толкова голяма?

Приближи се войник и изчака настрани. Ултер го погледна въпросително и отиде при него. Талрик наблюдаваше зорко ставащото. Знаеше, че нещо предстои. Кимене също беше нащрек, осъзна той. Може да я бяха затворили под земята и зад решетки, но жената си държеше очите отворени за всичко, което би могло да й помогне. На нейно място и той би правил същото.

— Как така я няма? — повиши внезапно глас Ултер и стисна войника за презраменния каиш на ризницата. — Кой я е отвел? Къде?

Войникът отговори тихо, но хвърли поглед към Талрик и това беше достатъчно. Ултер го пусна.

— Махай се! — отпрати го троснато той, после се обърна към стария си приятел с изражение на фалшива добросърдечност.

— Талрик, момчето ми каза нещо много странно.

— Така ли? — попита Талрик, като се стягаше вътрешно.

— Каза, че моята пеперудородна, моята танцьорка е била изведена от стаята й и сега никой не знае къде е.

— Аз знам — отвърна Талрик. — Заповедта беше моя.

— Твоя, казваш. — Губернаторът издиша бавно, после се приближи. — Доста своеволно. И защо, ако мога да попитам?

— Прав си, тя е удивителен екземпляр — обясни спокойно Талрик, — а моите бъдещи проекти на запад имат нужда точно от такъв оперативен работник. Знаеш как е при външната служба на Рекеф — ползваме всякакви хора с всякакви умения. В момента Хелерон е на ръба и вярвам, че твоята танцьорка може да наклони везните. Затова я реквизирах.

Самоконтролът на Ултер беше достоен за възхищение.

— Реквизирал си я, значи? — каза с усмивка той. — Аз съм губернаторът на Мина, Талрик, дано не си го забравил. Ти си ми стар приятел, капитане, но кой ти е дал правомощия да се разпореждаш с моя собственост?

— Аз съм капитан от имперската армия, но също и майор от Рекеф. Работата ми на запад е свързана с делата на Рекеф.

— Знам, че си от проклетия Рекеф. Аз те насочих към тях, ако случайно си забравил.

— Тогава би трябвало да разбираш. Нуждите на Империята са с предимство пред личните нужди, губернаторе.

— Но аз дори не успях да… — Месестите ръце на Ултер разсякоха безсилно въздуха и Талрик довърши наум изречението: „… да я вкарам в леглото си“.

— Съжалявам, губернаторе — каза той с тон, който звучеше едновременно делово и отегчено, — но тя наистина е уникална, както си забелязал и сам. Завладяването на Хелерон е въпрос колкото на войници и мечове, толкова на сърца и умове. Сигурно разбираш колко полезна би била танцьорката в тази задача.

И се усмихна. Ултер го гледаше все едно се е превърнал в звяр с отровно жило… което в някакъв смисъл беше точно така.

— Преди никога не би направил такова нещо — изтъкна старецът.

— Е, мина доста време. — Талрик срещна спокойно погледа му. — Стига, не е възможно да се сърдиш на Империята за нещо толкова дребно, нали?