Империя в черно и златно

На свой ред Ахеос се беше оплел в раздърпаната прежда на мотивите си като пате в кълчища. Чул беше достатъчно за плановете на Чисис, за да е наясно какъв неоправдан риск крият те. Дошло беше време да се запита дали изобщо трябва да е тук, какво остава дали да придружи останалите в тази безумна мисия. Минасците — тези „бръмбарородни бойци“, както наричаха сами себе си — му се струваха враждебни грозници, той им нямаше вяра и не виждаше защо трябва да рискува живота си заради тях или заради пленената им предводителка.

Въпреки това имаше неприятното чувство, че не би могъл просто да сложи край и да си тръгне. И не защото е навлязъл твърде дълбоко във вътрешността на Империята, която осородните бяха построили за себе си. Със сигурност щеше да намери достатъчно сенки от тук до Тарн, които да прикрият бягството му. Не, проблемът беше другаде — в сделката, която беше сключил с Даракионския лес в миг на лудост. Беше помолил за помощ и я беше получил, и всичко това в името на една цел. Казал беше на създанията в гората, че отива да спаси Челядинка Трудан. А после, яхнал силата им, беше казал на

нея

, че идва да я спаси. Не беше възнамерявал да се обвърже така необратимо с тази история, но сега разбираше, че точно това е направил.

Магията беше сила, която

тласка

 — това той знаеше още от най-ранното си детство. И тласъците й въздействаха на онази особена тъкан, която беше вътъкът на света, оплетка отвъд оплетката. Сега тъканта може и да не беше толкова здрава, колкото преди, изтъняла беше заради Умелите и техните машини. Но все още беше там и умните мъже се учеха как да подръпват нишките й и да променят шарката. Това беше тайната и на техния шпионин, разбира се — занаят, който се е ценял високо във Вещото време преди прокълнатата революция. За Ахеос беше изненада, че все още има човек, който практикува това умение, но пък кой друг занаят можеше да се скрие толкова успешно от очите на света?

Плъзна поглед — поглед, който прозираше отвъд мрака и маските — по сбралите се бунтовници и техните неканени гости. Не усети подръпване на магия във вътъка, но ако шпионите с това умение бяха толкова добри, колкото ги описваха легендите, най-вероятно не би и усетил.

Полуродният занаятчия го зяпаше злобно. И Ахеос не го долюбваше особено, без да е съвсем наясно за причината. Не че нямаше основания да го мрази. Умелите тласкаха неговия народ към културна и дори физическа смърт, така че би било нормално да му има зъб, ако не лично на него, то на расата му. Но ако неговото беше неприязън по принцип, то младият занаятчия очевидно питаеше лична омраза и Ахеос се питаше какво ли пропуска.

Ако трябваше да е честен пред себе си, имаше чувството, че се досеща за причината… но още не беше готов за това. Честност… ето това беше рана, която заздравява бавно.

Броени минути след като напуснаха бунтовническото убежище в подземието на склада, двамата вече вървяха в крачка и в пълно съзвучие точно като при разузнавателната мисия до робските ями на Аста, точно като при крепостите стени на Мина и при засадата, която бяха спретнали на Чисис и хората му. Тисамон се беше адаптирал незабавно към нея и без сигнал, без една дума двамата се превърнаха в съвършения ловен тандем. Всяко негово движение беше съобразено с нейните и обратното. Нямаше нужда да я поглежда, да й дава сигнали, да я изчаква. Някаква част от него действаше с непоколебимото убеждение, че Тиниса ще е точно където трябва да бъде и ще направи онова, което е нужно.

Уви, върнеха ли се при другите, това единение щеше да изчезне без следа, отново. Нещо повече, Тисамон сякаш забравяше, че изобщо е съществувало. Просто я изтриваше от съзнанието си, отказваше да има каквото и да било общо с нея.

Кука се беше забила в сърцето й и не спираше да я дърпа болезнено от мига, в който научи истината. От познатото удобство на илюзията, че е дъщеря на Стенуолд, колкото и неправдоподобно да изглеждаше това, Тиниса се оказа захвърлена в един напълно непознат свят. Свят с неочаквани завои и остри като бръснач ръбове, свят, в който майка й беше мъртва отдавна, а този мъж, този недостъпен, невъзможен мъж й беше баща. Тиниса имаше нужда да се изправи лице в лице с всичко това, но Тисамон не й позволяваше. Той просто й обръщаше гръб.

Защото е страхливец, каза си тя. Вярно, Тисамон беше великият богомолски оръжемайстор. Можеше да избие стотина мъже само с кихавицата си. Но пак беше страхливец. Сблъскал се беше с нещо извън границите на куража си и вместо да го погледне в очите, му обръщаше гръб.