Империя в черно и златно

Следваха дадените им от Чисис напътствия. Подземната канализационна мрежа на Мина беше древна и огромна. На места каналите бяха по-широки от коридорите във Великата академия, монументалните им каменни блокове бяха обрасли с лишеи и сивкав мъх. Другаде между задигнатите пътеки гъргореше пълна с вода канавка, широка десетина стъпки. Мина беше голям град, но не толкова, че да си позволи лукса на канализационна мрежа от подобен мащаб. Тук-там по стените имаше фрески, но времето и стихиите ги бяха изгладили до неузнаваемост и нищо не подсказваше кои са били строителите на древния град, които дори минасците бяха забравили.

По едно време стигнаха до широко място, което потвърди впечатлението, че някога тази „канализация“ е била пълноправен град с улици и площади. На древния площад имаше отломки от статуя — само стъпала и натрошени дипли от роба, — но и тук времето пазеше ревниво тайните си.

Разни неща шаваха във водата, които Тиниса така и не успя да зърне в пълния им ръст, а големи колкото едри кучета хлебарки се разбягваха пред мътната светлина на затъмнената лампа, която Тисамон носеше. Светлината беше повече от оскъдна, но и двамата имаха зрение, което да я улови и да се възползва максимално от нея.

Дадените им указания бяха добри, а и Тисамон ги беше запомнил без грешка. Червенофлагците бяха проучили грижливо каналите и ги използваха като свой основен начин за придвижване. Скоро стигнаха до зидове от по-ново време. Преди губернатор Ултер да построи огромния си дворец като символ на своето превъзходство, тук се беше издигал Консенсусът, където сенаторите и трибуните на Мина са се събирали да спорят за политиката на града. А дори правителствените сгради се нуждаят от своя канализация и други подземни съоръжения. Макар зданието да е било съборено, подземията му бяха оцелели под складовите помещения и занданите, изкопани от осоидите.

Откриха тясното стълбище точно там, където им беше обяснил Чисис. Тисамон пръв се изкачи до капака в тавана, отключен предварително от симпатизант на съпротивата, който работеше в двореца. След това без много шум двамата се промъкнаха в седалището на губернаторската власт. Е, озоваха се в обикновен зърнен склад, но все пак бяха на вражеска територия, което потвърждаваше замисъла на съпротивата. На Тиниса й се искаше да продължат нататък и сами да намерят Че и Салма, но после погледна към Тисамон и това бе достатъчно да я разубеди. Имаха нужда от още хора, а и бяха сключили сделка с Чисис. Тисамон гледаше на дадената дума като на закон; това беше типично за богомолкородните, но с малко въображение дори Тиниса можеше да го разбере.

След това поеха назад, за да докладват, че планът е добър и осъществим. Тиниса знаеше, че върнат ли се обратно в мазето на склада и покровът от мълчание бъде изместен от нуждата да се говори, Тисамон отново ще й обърне гръб. Ще е същото като преди, в Аста или когато се прехвърлиха през стените на Мина. Той ще си вземе всичко, ще го забрави и ще я намрази отново.

И тогава реши. „Нека освободим Че и Салма и тогава ще видиш. Ще те накарам да ме погледнеш в очите, копеле недно. Или ще признаеш, че съществувам, или ще те принудя да ме убиеш, защото с това безразличие не мога да живея.“

27.

Талрик се върна в отредените му покои и старателно провери дали всички вещи от първа необходимост са му подръка. Подреди на масата меча и колана с ножницата, чантата с комплекта за писане и всички имперски документи, които носеше със себе си. След това извади най-ценната си вещ — като за човек, който пътува с лек багаж. Това беше ризница с къс ръкав от стоманено-медна сплав, изработена някъде далеч извън границите на Империята. Търсенето на такива ризници далеч надвишаваше оскъдните количества, които стигаха до имперските пазари по Копринения път. Извадил беше истински късмет със своята, защото доспехи от медна оплетка обикновено се полагаха само на генерали и висши държавни сановници.

Свали туниката си и облече ризницата на голо. Подплатата от фин памучен плат легна приятно хладна на гърдите и гърба му. Ризницата беше толкова тънка и прилепваше така добре към тялото му, че туниката с ръкави до лакътя, която облече отгоре, я маскираше съвършено.

След това закопча колана с ножницата на кръста си, като се питаше с още колко време разполага. Изобщо не му хрумна, че Ултер ще продължи да играе по правилата на лоялността. Живял беше толкова дълго с коварството и измяната, че ги разпознаваше от пръв поглед.

Не беше за вярване, че висш сановник като губернатора на Мина ще се хване в такъв елементарен капан — отнемаш му играчките и чакаш да побеснее. Ако Талрик беше сантиментален по природа, разочарованието му сигурно щеше да е голямо и с горчив привкус. Всъщност май наистина беше разочарован, призна си той. В един по-добър свят не би било необходимо да погажда такива номера, още по-малко на Ултер, който на времето му беше приятел и настойник.