Империя в черно и златно

— Ти? Ти ми спаси живота. Нещо повече, успя да наклониш везните в много по-голяма степен, отколкото бих могъл да го сторя аз. А и може би не е толкова лошо да погледнеш по нов начин на света. — С несръчен жест я покани да седне до него пред огъня. Несръчните жестове не бяха характерни за него, помисли си Че. Всички стари раси, избледнялото мастило на историята, притежаваха вродено изящество. Мравкоидите бяха най-войнолюбивият народ в Равнините, но никой от тях не можеше да се бие като богомолкородните. Бръмбарочовеците въртяха търговия и сключваха успешни сделки във всички градове, но приличаха на селски амбулантни търговци в сравнение с паякородните и техните хилядолетни традиции в политическия пазарлък. И макар собствената й раса да обичаше знанието и да бе основала най-великата образователна институция в целия свят, сънародниците й можеха само да си мечтаят за спокойния дух на проникновение, който владееше в Тарн.

А ето го и Ахеос, който беше от всичко по малко — или по много. Боец, учен, магьосник — така поне твърдеше — и спасител. Още от първата им среща в конюшнята той бе грабнал въображението й с отчаяното си, ранено високомерие. После беше изминал дълъг и изпълнен с опасности път заради нея, което бе наляло масло в огъня на нейните ученически вълнения. А ето го сега, объркан не по-малко от нея от сблъсъка си със свят, който се е оказал далеч по-голям от очакваното.

— Двамата с теб май никога няма да изплатим дълговете си един към друг — промълви тихо той. — Ти ми помагаш, аз ти помагам. А сега, като последния глупак, те доведох на място, където животът и на двама ни виси на косъм, и не другаде, а в родния ми град ти ме измъкна от кашата, която сам забърках.

— Излишно е да пресмятаме кой колко дължи — каза му тя. — Ние… се познаваме достатъчно добре. — Но още преди да го е изрекла докрай, се запита отговаря ли на истината последното й твърдение.

— Има нещо, което мога да направя за теб. Може и да не постигнем успех, но… Спомена, че имаш затруднения с Изкуството на предците?

— Това не е тайна — кимна тя. — Предполагам, че не съм единствената.

— Разбира се, но сред твоя многоброен народ това остава незабелязано. Тук всеки мъж и жена е от значение, защото сме по-малко, отколкото си мислиш. Имаме си начини да подпомагаме медитацията, да издигаме съзнанието до необходимата висота.

— Сериозно ли говориш? — погледна го ококорено тя. — Ако смяташ, че има и най-малкия шанс да проработи, готова съм на всичко. Моля те, Ахеос, нямаш представа откога…

Той кимна.

— Седни с лице към огъня. Ако искаш, затвори очи или гледай в пламъците, както предпочиташ.

Тя го направи. Затвори очи, но танцът на огъня премина през клепачите й, повече като топлина, отколкото като светлина.

— Сега какво да правя?

— Нищо. Отпусни се и остави мислите си да… да правят каквото искат… — Долови несигурност в гласа му, но въпреки това не отвори очи.

Стресна се, когато усети ръцете му върху раменете си, и осъзна, че е коленичил зад нея. Че успокои дишането си и се зае да изпробва всички начини за изпадане в медитация, които знаеше от учителите си и които би трябвало да откъснат мислите й от настоящето.

Усети как пръстите му чертаят пътечка по раменете й, после палците му се впиха в меката плът от двете страни на гръбнака и той започна да я масажира нежно през туниката. Побиха я тръпки и концентрацията й се разпадна на парченца, но ръцете му бяха като котва, като оковите, които осоидите бяха сложили на Салма. Искаше да го спре, да му каже, че с нищо не й помага, но ръцете му сякаш вливаха спокойствие в мускулите й, отпускаха възлите около врата й и надолу покрай гръбнака. Движеха се с безкрайно търпение и деликатност, като на занаятчия, който разглобява част по част сложно устройство — само дето сега тя беше устройството.

Домашно тъканата минаска материя я боцкаше под натиска на ръцете му и дразнеше кожата на гърба й. Пръстите му се вмъкнаха под яката на дрехата, оголиха раменете й и продължиха да изцеждат напрежението от схванатите й мускули. Че затаи дъх, досетила се как протича този масаж по правило, и прихвана подгъва на туниката си, преди да е изгубила кураж. Ръцете й тежаха като олово, но въпреки това успя да вдигне наполовина дрехата. Ръцете на Ахеос застинаха, само върховете на пръстите му завършиха движението. Че се потресе от собствената си дързост, но съзнаваше, че това е правилният начин.

Ахеос измъкна дрехата през главата й, изтегли ръкавите и захвърли туниката някъде зад себе си. Че потръпна от внезапния студ, захапал корема и гърдите й, но само след миг топлината на огъня започна да я гали. Гърбът й беше някак изтръпнал, но и приятно затоплен.