Империя в черно и златно

— Чел съм всичко за него — казваше Тото. — Той е първият от ново поколение летала, които са по-леки от въздуха. Повечето кораби с неговите габарити разчитат, на нагорещен въздух, което означава, че половината от товароподемността им отива за пещите и горелките.

Тиниса вървеше зад него и си мислеше, че никога не го е виждала толкова развълнуван. Тото беше мълчалив и затворен, истински рак отшелник. Но в редките случаи, когато излизаше от черупката си, определено можеше да те изненада.

— „Небесен“ обаче изобщо не използва въздух — продължи да обяснява Тото. — Балонът му е пълен с кондензиран киселинен аквилин, който е по-лек от въздуха, и така се освобождава много място за товар и пътници, а пък двигателите…

— Тот, млъкни за момент и се замисли за публиката си — прекъсна го Салма. — Че ги е чувала вече тези неща, а колкото до…

Тото обърна глава да го погледне.

— Не разбирам.

— Не,

аз

не разбирам. Нито дума. Напразно хабиш таланта си на лектор.

— О! — Тото изглежда най-после проумя какво му намеква принцът. — Но дори да не знаеш техническите термини, все си виждал…

— Във Федерацията нямаме въздушни кораби, Тот — обясни търпеливо Салма. — Което е логично, ако се замислиш. Нямаме си занаятчии. Нямаме автовозила, нямаме фабрики, дори арбалети си нямаме във Федерацията, нали така?

— Но… — Тото остана безмълвен за миг. — Ама изобщо ли, тоест никой от целия ви народ…

Салма се ухили.

— Някога виждал ли си богомолкороден механик, Тот?

— Ами… не, естествено.

— Е, и сред хората водни кончета няма да видиш. В цялата Федерация няма нито един.

— Извинявай, просто… трудно ми е да си го представя. Тиниса?

Тя поклати глава.

— Съжалявам, Тото. Когато говориш за машини, все едно ми говориш на чужд език.

— Но ти си отраснала в Колегиум! — възрази той. — Няма начин да не…

— Съжалявам. Да си виждал някога паякородна, която стреля добре с арбалет? Талантът да разбираш машините не се придобива. Или се раждаш с него, или не.

— Не им обръщай внимание — намеси се Че и потупа Тото по рамото. — Аз те слушах с интерес. Хайде, разказвай нататък. — Но докато ентусиазмът на Тото се подклаждаше на нова сметка, Че тайничко се чудеше какво ли е да си Тиниса или Салма в Колегиум. Или доктор Никрефос, или Пиреус, или който и да било от тях — всички те, които бяха изгубили в революцията преди столетия.

В интерес на истината, беше виждала Тиниса да стреля с арбалет. Веднъж. По онова време и двете бяха на единайсет-дванайсет години и Тиниса беше твърдо решила да овладее арбалета — и защо не, щом всичко друго й се удаваше с лекота. Този ден се беше запечатал в спомените на Че, защото тогава за пръв път откри нещо, което тя може да прави, а доведената й сестра не може.

„Изобщо не е трудно — беше обяснявала търпеливо тя на паякородното момиче. — Просто се целиш в мишената и дръпваш лостчето.“ И после зашеметяващото откритие, че Тиниса е изначално неспособна да възприеме идеята, да разбере, че действието води до резултата. Накрая толкова се ядоса, че от стискане задейства неволно механизма и едва не простреля Стенуолд, а колкото до презареждането и запъването на стрелата — това беше висш пилотаж извън нейните възможности. Не ставаше въпрос за липса на подготовка или обучение. Просто не беше в състояние да настрои мисленето си по необходимия начин.

Според легендите арбалетът бил първото оръдие на революцията. Но без съмнение трябва да е имало и нещо друго, нещо по-практично от оръжията. Макар че битките със сигурност ги беше спечелил арбалетът. Всеки глупак би могъл да вземе арбалет и да убие с него, всеки бръмбаророден или мравкороден, всеки Умел. Лъковете бяха форма на изкуство, арбалетите бяха наука. Светът се бе променил из основи само за едно поколение, променили го бяха мъже и жени, въоръжени с арбалети и макари, с ръчни помпи и воденици. Старите господари на Равнините бяха детронирани, бившите роби бяха изтръгнали властта от импотентните им ръце. Имало е някое и друго изключение, разбира се. Винаги има изключения. Чувала беше за странстващи бръмбарородни философи, оттеглили се дълбоко в горите на богомолкоидите, които се кланяли на духове и си боядисвали лицата, а преди петдесетина години в Колегиум имало един занаятчия молецороден, гениален и до голяма степен луд. Така или иначе старите раси, господствали в мрака на суеверията, бяха на отмиране. Единствено паякородните запазваха позициите си, и то защото умееха да манипулират по-младите раси така, както майстор музикант свири на инструмента си. Сега светът принадлежеше на Умелите — бръмбароиди, мравкоиди и повечето мухородни, расите на яркото слънце, което прогонва сенките.

И на осочовеците също — те бяха създали цяла империя на Умелите. Тази мисъл не беше утешителна.

— Салма — започна тя. Въпросът й нямаше да се хареса на никого, отговорът още по-малко. — Твоят народ е воювал с осоидите дванайсет години?

— Да — потвърди той.

— Тогава как… Не ме разбирай погрешно, но как сте удържали на натиска им цели дванайсет години без занаятчии, без машини и модерни оръжия?

Той се разсмя, макар смехът му да прозвуча кухо.