Империя в черно и златно

— Ами, преди плановете ми да се променят така неочаквано, бях уредил пътуване за четирима по релсовия път до Сарн, а оттам пеша до Хелерон. Как ви звучи?

— Ако няма друг начин да стигнем — каза Салма. Идеята за пътуване с релсовото автовозило явно не му допадаше особено.

— Всъщност има — призна Стенуолд. — Ако всичко това се случваше след месец, Железният път щеше да е готов и да ни отведе директно до Хелерон, нищо че дерат по две кожи. Уви, полагането на релсите в последния участък се бави, а ние трябва да действаме незабавно. По тази причина вместо с влак по обед вие четиримата ще се качите на „Небесен“, който потегля за Хелерон днес.

— Този „Небесен“ не беше ли някаква летяща машина? — подхвърли Салма.

— Въздушен кораб — промълви развълнувано Тото. — Много нов. Много голям.

Салма направи физиономия.

— Става все по-хубаво и по-хубаво.

— Ще пратя някого от пощенската гилдия до Хелерон. Това кажи-речи е единственият начин да се изпревари „Небесен“. Искам хората ми там да знаят, че идвате. Ще ви чакат на площад „Милосърдие“, който се намира близо до летището. Главният ми съюзник в Хелерон се казва Скуто, но вас ще ви посрещне друг, Болуин.

— Болуин звучи като бръмбарско име. А този Скуто, той мухороден ли е? — попита Тиниса.

— Ами… Болуин ще ви запознае с него — заобиколи въпроса й Стенуолд. Бръкна в някакъв вътрешен джоб на робата си и извади оттам сгънат на квадрат лист хартия. — Ето. Пазете го добре. Това е Болуин.

На листа имаше портрет, скица с молив без излишни подробности и светлосенки, но даваща достатъчно ясна представа за образа на бръмбаророден мъж на средна възраст с изсечено като от камък лице и тежка челюст. В долния ъгъл на листа се мъдреше ъгловатият подпис на художника: НЕРО.

— Някакви въпроси? — попита Стенуолд, след като младежите разгледаха портретната скица.

— Да. Какво ще стане с теб? — попита Че.

Той я погледна с обич и се усмихна.

— Тревожиш се за мен, така ли?

— Ами да, чичо Стен, тревожа се.

— И с право, като си помислиш — каза той. — Човек на възраст съм. Силите ми намаляват, шкембето ми расте. Историк, който владее книгите по-добре от меча. Това си мислиш, нали?

— Аз…

— Надявам се същото да си мислят и осоидите. — Стенуолд се усмихна, за да успокои страховете на младежите. Мислеше си обаче за Талрик. Мислеше си, че Талрик едва ли ще се хване на това. — Докато се усетите, и ще дойда при вас в Хелерон — увери ги той.

Но преди да напуснат таверната през задния изход, изгледа продължително всеки от тях. Последните му шпиони. Повереницата му, племенницата му. Вече всичките му чипове бяха на масата, резерви нямаше. Или щеше да спечели всичко с тази ръка, или да изгуби всичко.

„Де Тисамон да беше тук.“ Когато вървеше в сянката на Тисамон, не знаеше какво е страх.

Даде щедър бакшиш на ханджията, задето ги беше пуснал в задната стая, и още по-щедър, за да разказва неверни истории по-късно, попитат ли го кой е идвал и накъде е тръгнал. Четиримата младежи бяха влезли в таверната свободни и невинни, а си бяха тръгнали с неговата дамга. Насън да го бутнат, можеше да изреди имената на други, които бяха отнесли без време дамгата му в гроба. Вярно, списъкът не беше дълъг, но повече загуби не можеше да си позволи.

Излезе от таверната в яркото утро и потегли с бърз ход, като се чудеше колко ли очи го следят, колцина сред множеството вървят по стъпките му.

7.

Летището се намираше извън градските стени, източно от Колегиум по посока на морето, макар че малки писти се бяха пръкнали и в самия град, там, където богати магнати бяха намерили достатъчно празно пространство за тях. Първите летателни машини бяха капризно нещо. Общоприетият им метод на излитане включваше засилване по високия нос край пристанището — засилваш машината и стискаш палци вятърът да я поеме и издигне, преди да е цопнала в морето. Разбира се, оттогава авиационната наука беше напреднала доста.

Колегиум можеше да се похвали с най-голямото летище в целите Равнини, макар че хелеронското му дишаше във врата. Бръмбароиди и занаяти, бръмбароиди и промишленост — тези думи неизменно вървяха ръка за ръка. Когато мравкородните строяха летала или автовозила, изделията им бяха с военно предназначение. Бръмбарите ги строяха за всякакви цели — за работа, за проучване на нови територии, от любов към механиката или просто за да стигат по-бързо от една точка до друга.

Дори и така обаче въздушното пътуване по друг начин, освен с ездитно животно или с помощта на Изкуството, беше нещо ново за Равнините. Първото надеждно летало беше тествано в Колегиум преди четири поколения, но редовни полети се провеждаха едва от петнайсетина години и бяха безобразно скъпи. Колегиумското летище приютяваше петдесетина летала, подредени в редици върху утъпканата му пръст. Всяко летало беше различно и носеше индивидуалните характеристики на конструктора и производителя си. Имаше ортоптери, хелиоптери, дори няколко фикса с неподвижни криле, но над всички тях доминираха балоните на два дирижабъла, а дори те изглеждаха малки в сравнение с „Небесен“.