Империя в черно и златно

— Нямаме равни с лъка, Че, а дори осородните трудно летят под дъжд от стрели. Освен това сме бързи, сръчни и умеем да се промъкване незабелязано. — Част от така характерния за него живец помръкна в гласа му. — Но най-важното, пращаме бойците си срещу тях вълна след вълна. Продадохме им всеки сантиметър от земята си срещу десет пъти теглото й в кръв. Ето това направихме, когато Империята на осите почука на вратата ни. — Беше спрял на място и всички се обърнаха към него. На Че отчаяно й се искаше да не беше задавала тъпия си въпрос и да не беше чувала отговора.

Той все още им се усмихваше и това беше най-лошото от всичко. Беше неговата си безгрижна, леко подигравателна усмивка, която познаваха толкова добре и която се задържа на лицето му и при следващите думи:

— В битката при Шан Реал земята беше подгизнала от кръв до такава степен, че машините им буксуваха на място, а ние летяхме над тях и ги обсипвахме със стрели, докато се мъчеха да излязат.

— Бил си там? — попита Че. Другите двама бяха оставили на нея да поддържа неприятния разговор, и с право.

— Не, не бях. По онова време бях твърде малък и далеч от там — каза той и поклати глава. — Вижте, наистина съжалявам и се извинявам искрено. Да се говори за такива неща рано сутрин, е признак на лош вкус. Но понякога вие… равнинците, понякога просто не разбирате как стоят нещата.

— Да бе, знам — вметна сухо Тиниса. — Щото ние сме си варвари по душа, чешем се на публично място и спим в едно помещение с дирижаблите.

Усмивката на Салма доби старата си сила.

— Банда диваци, това сте вие — съгласи се той. — Хайде да се качваме вече в търбуха на онова летящо нещо, преди Тото да се е пръснал от нетърпение, какво ще кажете?

Конструкторът беше разделил гондолата на „Небесен“ на три палуби с ниски тавани. На най-горната, на мястото на изхвърлените машини за горещ въздух, се намираха пътническите каюти, с малко по-висок таван и значително по-добра гледка. На нивото под тях бяха разположени каюткомпанията, кухнята и жилищните помещения за екипажа, а най-долу бяха онези части от кораба, които не бяха предназначени за погледа на пътниците — товарните трюмове и системата от сервизни мостове и пътеки, водещи към трите двигателя на кораба.

Веднага щом тримата му спътници се настаниха в каюткомпанията, Тото се извини и откри пътя надолу с безпогрешен инстинкт. Помнеше кога беше гласувана поръчката за построяването на „Небесен“. Работата по проектирането му беше започнала в годината, когато Тото постъпи като студент в Академията, а основните му части бяха изработени в леярните на Хелерон и след това транспортирани до Колегиум — сложна и бавна операция, отнела почти единайсет месеца. Сега „Небесен“ щеше да измине обратното разстояние за малко повече от десетница — истински подвиг за кораб с такива чудовищни размери.

Кацнал на един открит мостик, Тото бързо разкри тайната на тази скорост. Извън корпуса на гондолата, но все пак в сянката на гигантския балон отгоре, двама механици тестваха перката откъм десния борд. Вдигнаха очи, докато той се придвижваше стъпка по стъпка към тях, придържайки се с ръце към релсата над главата си, и единият каза:

— Тук е забранено за пътници. Върнете се на палубите.

— Моля да ме извините, но… — Щеше да му е за пръв път, затова си пое дъх и обяви гордо: — Аз съм занаятчия от Академията и исках да хвърля един поглед на двигателите.

Ефектът оправда напълно очакванията му. Смръщените им лица се изгладиха на секундата, а фактът, че е мелез, факт, карал ги допреди миг да бърчат носове, беше забравен моментално.

„Небесен“ имаше три двигателя, но основният и най-големият, онзи, който беше прикрепен с рамка от лят метал към кърмата, беше стандартен маслен пропелер и именно той осигуряваше скоростта на кораба. За Тото много по-интересни бяха изнесените на понтони странични перки, които участваха в системата за насочване. Те бяха нещо съвсем ново, нещо качествено различно. Тото гледаше като омагьосан как двамата механици теглят вериги и дърпат лостове, как благодарение на усилията им тежки блокчета хлътват в гнездата си около перката и тя започва да се върти, отначало бавно, а после все по-бързо и по-бързо, и почти безшумно при това, само с едва доловимо жужене. Скоро тягата нарасна и корабът се залюля, сякаш нямаше търпение да се откъсне от оковите, които го придържаха към земята. Механиците си размениха няколко кратки реплики, от които пролича, че са доволни, и се заеха да променят конфигурацията на блокчетата, за да обърнат ъгъла на перката и оттам — посоката на летене.