Империя в черно и златно

Магнити, всичко зависеше от магнитите — върховата технология в занаятчийската професия напоследък. Това тук изискваше инженерна прецизност, която би била невъзможна допреди десетина години, но истината беше, че магнитната сила можеше да направи кажи-речи всичко, когато я приложиш правилно върху метални компоненти. Преди няколко години един от майсторите в Академията беше създал първия магнитен арбалет, който работеше на принципа на обикновената индукция и изстрелваше метална стрела по-бързо и по-далеч от всяка тетива. Оттогава Тото мечтаеше за това оръжие или за някое от скъпите негови копия, които скоро след това стигнаха и до оръжейния пазар. Уви, цената им беше непостижима.

— По-добре да се прибирате вече — каза един от техниците. — Капитанът сигурно всеки момент ще ни издигне.

Тото се канеше да попита дали не може да поостане все пак, да види как летището и градът се смаляват, а сухата местност се превръща в опърпана карта, но другият механик го изпревари:

— Да бе. Винаги се появява някой окъснял. Човек ще си помисли, че при такъв модерен и скъп кораб ще е различно, но… ето, гледай.

Тото погледна надолу и наистина, буквално под краката им прииждаха осородни.

Шестима осоиди, двама в поръбените със златен кант туники, които минаваха за цивилно облекло, останалите — с бронята от хоризонтални метални ленти, която беше на въоръжение в армията им. Качваха се на кораба по подвижната платформа.

Тото се стресна не на шега и едва не изпусна релсата над мостика, после пое по най-бързия начин назад към отворения люк. Придвижването не беше лесно по тесния мостик над бездната дори с помощна на вроденото му Изкуство, което вливаше сила и стабилност в краката и ръцете му, но колкото и да бързаше, нямаше как да се върне при приятелите си преди осоидите да са ги видели. Когато най-сетне стигна до каюткомпанията, осородните тъкмо влизаха и не му остана друго, освен да наблюдава отстрани реакцията на другарите си. Че подскочи и зяпна безпомощно, усмивката на Салма се задържа, но напрежението му беше видно, само Тиниса изглеждаше напълно спокойна, отпусната небрежно на мястото си. Дори се усмихна приканящо на водача им. На фона на тази усмивка очевидната паника на Че остана незабелязана.

Осите явно търсеха нещо. Тук те бяха чужденци и внимаваха къде и как стъпват, но въпреки това войниците обиколиха каюткомпанията, взирайки се във всяко лице. Другите пътници ги гледаха изпод вежди или не им обръщаха внимание. Повечето бяха бръмбарородни търговци, чийто бизнес беше свързан с чести пътувания между Колегиум и Хелерон, и поведението на войниците предизвика доста коментари за лошото възпитание на чужденците. Имаше един добре облечен паякоид с малка свита, той ги стрелкаше с присвити очи и поглед, който не приканваше към разговори, а тримата мухородни, които играеха карти, останаха сгърбени над питиетата и залозите си, твърдо решени да не се замесват. В ъгъла един мухороден музикант свиреше тихо на цимбал и демонстративно не обръщаше внимание на никого.

Водачът на осоидите, висок и строен мъж, усмихнат някак любезно и неприятно едновременно, спря пред масата, където седяха Тиниса и останалите. Тото стоеше при входа в другия край на каюткомпанията и трескаво се опитваше да измисли нещо. Но мъжът само размени няколко думи с Тиниса и продължи нататък. Тото видя как един от войниците му посочва наконтения Салма и казва нещо, но офицерът го скастри остро, при което войникът отстъпи назад със стиснати юмруци.

Веднага щом пътят се разчисти, Тото тръгна с бърза крачка към масата им.

— Какво стана? — попита той. — Те защо не?…

— Защото не изглеждахме виновни като богат мухоид. За разлика от теб, между другото — смъмри го Тиниса. — Сядай, Тот.

Той седна и скръсти ръце в скута си.

— Е, какво?…

— Сигурно търсят чичо Стен — обясни Че. — Така решихме, защото огледаха много внимателно търговците, а те всичките са бръмбарородни и приблизително на неговата възраст. Явно имат неговото описание, но не и нашето. Чичо Стен очевидно се е постарал нищо да не го свързва с нас. Дори резервацията на местата е направил чрез някой друг.

— Но един от тях… сочеше към Салма.

— Явно е ветеран от войната с Федерацията — подхвърли небрежно принцът.

— Изглежда нищо не ни заплашва. Ще си стоим в каютата и няма да привличаме внимание — каза Че.

— Защо? — възрази Тиниса. — Щом не търсят нас, защо да се крием?

Подът под тях, а също стените и таванът потрепнаха едва доловимо и започнаха леко да вибрират. Усещаше се и басовият кух звук на централния двигател. „Небесен“ излиташе.

— Пътуването ще е дълго — въздъхна Салма и потърка челото си. Вибрациите изглежда не му понасяха.

— И аз определено няма да го прекарам затворена в каютата — заяви твърдо Тиниса. — Всъщност, смятам да се заема със задачата си още сега, вместо да чакам до Хелерон. Щом ще сме шпиони, нека се държим като такива.

Лицето на Че се изкриви.

— Не знам…

— Какво имаш предвид? — прекъсна я Салма.