Империя в черно и златно

— Онзи офицер изглеждаше от разговорливите — обясни спокойно Тиниса. — Личеше си. Пратили са го тук, на мили от познатите му места, в компанията на банда глуповати войници. Мисля, че малко разнообразие ще му дойде добре.

— Но… но той е врагът! — изсъска Че.

Тиниса погледна ужасеното й лице и се изсмя.

— Взела съм му мерките, Че. Мога да го държа на нокти чак до Хелерон, а и той май е от онези, които обичат да се тупат по гърдите. А какъв по-добър начин да впечатлиш една дама от това да се хвалиш с размера на империята си?

След като Тиниса ги заряза, Салма се наведе към Тото.

— Предполагам, че сега ще идеш да се ровиш в черволяците на този съд или както там ги наричат — каза той.

— Двигатели — поправи го Тото. — Но иначе, да, мислех си да…

— Аз може и да не знам много за това летящо чудо, но сигурно и тук човек може да види и най-скришните кьошета просто като следва прислугата. Така че дръж Тиниса под око, ако ти е възможно.

Тото погледна към младата жена, която тъкмо се приближаваше към офицера на осоидите.

— Зависи къде ще реши да отиде, но ще опитам.

Казваше се Халрад и се оказа дори по-лесен, отколкото очакваше Тиниса. Бил капитан, а отдавна трябвало да го произведат в майор, по собствените му думи. Майор явно беше по-висок чин, реши Тиниса. Халрад се смяташе за умен човек, с усет за стратегия и с висока култура, когото не би трябвало да отпращат от Колегиум толкова скоро, преди още да е опознал града. Искал да види Игрите и (несъмнените) победи на осородния отбор („расата на осите“ както се изрази той). Отнасяше се с презрение и неприязън към подчинените си и трудно понасяше близостта им, а и те не го търпяха, както Тиниса долови веднага. Накратко, Халрад се чувстваше недооценен, а такива хора се манипулираха лесно. Не след дълго Тиниса вече го разиграваше като хвърчило на вятъра.

Но не можеше да отрече, че капитанът е интересна компания — не толкова заради личните си качества, колкото като представител на расата си. Отначало Тиниса го възприемаше като екзотично копие на самовлюбените колегиумски големци, защото каква би могла да е разликата между този войник и един мравкороден командир или бръмбаророден офицер от градската стража? С други думи, смяташе, че му е взела мерките. След като се разговориха обаче, когато той започна да се отпуска и двамата тръгнаха бавно към каютата му, паякородната долови твърдо като желязо ядро под напудрената му външност. Той говореше пространно за света, за Империята, за статута на семейството си, за бъдещите си планове. Думата, която употребяваше най-често, беше „мой“ във всичките й варианти. Тиниса отдавна беше свикнала ухажорите й да се хвалят с богатството си, с дрехите си, с вложенията и собствеността си, но този офицер говореше по същия начин за хора, за градове, за идеи. Собственическото му отношение се разпростираше буквално върху всичко и когато казваше „моето бъдеще“, нямаше предвид бъдещето, подготвено му от съдбата, а бъдещето, което рано или късно ще притежава и контролира. И всъщност говореше от името на целия си народ, осъзна Тиниса. Той олицетворяваше Империята в умален вариант и това й се стори крайно интересно.

После пиха вино — той повече, отколкото си даваше сметка, тя по-малко, отколкото си мислеше той. Попита го какво мисли за Равнините.

— Земи с потенциал — отговори й след кратък размисъл. — Тук имате много неща, които ние нямаме.

Смисълът на казаното, макар и неизречен на глас, беше ясен. Някои от въпросните неща щяха да бъдат отхвърлени от осоидите, други — присвоени, притежавани. Така, както той „притежаваше“ чина си и войниците, които му се подчиняваха заради него. Така, както притежаваше вили в два завоювани града и робите, които ги обслужваха.

За разлика от повечето паякородни Тиниса не беше отраснала сред роби, които да изпълняват безпрекословно и най-малкото й желание. Бръмбарородните се гордееха, че не държат роби — казваха, че търговията с човешки същества е неморална, а платеният обслужващ персонал работи по-усърдно. Въпреки това й беше ясно, че хората от собствената й раса просперират на гърба на робски труд, че мравкоидите и до днес развъждат роби в градовете си, че идеята за робството е стара колкото света. Със сигурност не би искала Халрад за свой господар, а той изглеждаше сравнително приемлив в сравнение с повечето негови себеподобни. Една вечер, след като пийна доста, той й разказа за въстание в Мина, града, който беше споменал и Стенуолд. Собствените му роби се оказали замесени в бунта. Наложило се да ги убият, добави небрежно той, но пък роби се намирали лесно. При същите обстоятелства мравкочовеците и паякочовеците също биха наказали робите си със смърт, в това Тиниса не се съмняваше, но поне щяха да ги екзекутират с пълното съзнание, че имат насреща си човешки същества. За Халрад провинилите се роби бяха повредена стока, която трябва да се замени, и нищо повече.