Империя в черно и златно

Вече пет дни и пет нощи летяха с „Небесен“, минаваха над реки и хълмове, разбойници и пущинаци, носеха се със страховитото изящество на застаряваща матрона. Халрад напираше да спи с Тиниса, разбира се, но тя умееше да отлага такива неща — не пропускаше да се възползва от ефекта на алкохола, от късния час и най-вече от собствения си талант да изнамира благовидни претексти и да се измъква навреме. Държеше го на нокти и гледаше как му текат лигите, но в същото време започваше да усеща как самата тя се хлъзга под собственическия му щит, да разбира, че в неговите очи вече се е предала. Че вече е

негова

. За жалост, това можеше да създаде проблеми на по-късен етап.

Никога не би задала директен въпрос за бъдещите имперски планове или нещо такова, но неизменно побутваше с умела ръка руля на разговорите им. Научила беше, че са го изпратили да открие някакъв бръмбаророден от Академията, че Халрад вече смята мисията си за безплодна и вини началниците си задето му губят времето и са го върнали толкова скоро в мръсния Хелерон. Уверяваше я, че осоидите проявяват интерес към Колегиум само защото им е бил посочен като културното средище на Равнините. По въпросите на знанието в различните му форми очевидно всички разчитали на Колегиум, а осочовеците искали да научат много неща. Никога не довършваше мисълта си със: „… защото възнамеряваме да ви завладеем“, но неизречените думи се четяха на лицето му, амбицията грееше като звезда на челото му, нищо че се опитваше да я скрие.

Оказваше се, че Стенуолд е бил прав за всичко, до най-малката подробност; успял беше и да се измъкне от мрежите им. Тиниса беше впечатлена и започна да се пита до каква степен талантът й да манипулира околните е вроден и до каква го е възприела несъзнателно от приемния си баща.

Салма знаеше, че ще се случи, и чакаше. Можеше да се случи навсякъде, дори в каюткомпанията. Знаеше, че не ги бива в сложните маньоври и че са му вдигнали мерника още от първия ден.

Е, случи се не в каюткомпанията, а в един коридор на палубата с пътническите каюти — двамина се появиха сякаш от нищото и му препречиха пътя. Още бяха с броните си, хоризонтални пластини в редуващо се черно и златно от гърлото до коленете, стесняващи се от кръста надолу. Бяха от леките въздушни отряди и Салма светкавично отбеляза наум незащитените им места — ръцете над лактите, краката под коленете, хълбоците, лицето. Снаряжението им беше такова, че да не пречи на полета и бързината.

Но пък бяха по-едри от него и бяха двама.

— Не вярвахме, че и тук ще налетим на такива като теб, федералчо — подхвана първият.

Салма вдигна любезно вежда.

— Какво, бягаш? Корабът потъва? Това ли е? — продължи войникът. Другият не казваше нищо, само наблюдаваше неотклонно Салма. Юмруците му имаха естествена броня във вид на две костни куки от външната страна.

Салма се усмихна и нищо повече. Беше оставил пъстрата си роба в каютата и сега беше само със семплата синя дреха, която носеше като подплата, но ясно усещаше тежестта на меча в пришитата отвътре ножница. Готов беше за битка, напрегнат като навита до скъсване пружина отвътре, но външно демонстрираше пълна безгрижност.

— Или пък може да е шпионин — обърна се войникът към другаря си. — Федерален шпионин, дошъл да мъти водите, където не му е мястото.

— На тях никъде не им е мястото — изсумтя другият.

— Не че ще им помогне — продължи първият. — Със или без шпиони, ние идваме, федералчо. — Пристъпи към Салма, надут и изпъчен до пръсване, но човекът водно конче не мръдна от мястото си, не се промени и небрежната му усмивка.

— Лично съм убил много от вашите — заяви войникът, тихо и бавно. — Не че беше война като война. Вие дори война не можете да водите като хората. Мравкоидите, пчелоидите, дори мухоидите ги бива повече от вас.

Все така усмихнат, Салма премести любезно поглед от него към колегата му.

— Извинете, господа, имате ли нещо съществено да кажете?

— Да, имаме нещо съществено! — озъби се войникът. — Същественото е, че тук не можеш да се скриеш, ако това ти е била тайната мисъл! Ние идваме, федералчо! Идваме в твоите земи, идваме и тук!

След това се проточи мълчание, в което усмивката на Салма се разшири още повече. Беше толкова тихо, че се чу звукът от стъпки, когато двамата бръмбарородни търговци, тръгнали да излизат от каютата си, отстъпиха назад, зяпнали сащисано сцената в коридора.

По-приказливият от двамата войници се дръпна моментално от Салма, оголи зъби и стисна до побеляване юмруци. Другият обаче го нападна — извитите куки на ръката му разсякоха въздуха там, където Салма стоеше допреди част от секундата. Водното конче вече беше две стъпки назад, леко извит настрана, в очакване. Не беше извадил оръжието си, но ръцете му бяха повдигнати леко, с дланите нагоре, готови. Съзря искра на колебание в очите на противника си — явно и преди беше виждал хора водни кончета да се бият невъоръжени.