Изгубена завинаги

за игрички. Безпогрешно различих небръснатото лице и

- За да ви задържим, не е нужно обвинение. Всъщност

нещо повече - клечката за зъби.

имаме право да задържим и двама ви за четирийсет и осем

Това бе Льофевр от летището.

часа просто така.

Не се опита да се скрие. Отвори вратата и слезе. От мяс­

Берлеан се приближи до мен, отново вдигна очилата на

тото до шофьора се измъкна и по-възрастният служител,

темето си и изтри ръце в панталоните си.

Берлеан. Вдигна очилата на темето си и се усмихна, сякаш

- Пак ви питам: бихте ли ни придружили, моля?

желаеше да се извини.

- С удоволствие - отвърнах аз.

Почувствах се като пълен идиот. Цивилните дрехи от

аерогарата. Този факт трябваше да ме подсети. Служите­

лите от имиграционните служби не бива да са в цивилно

облекло. И несвързаните им въпроси. Чиста проба измама.

Трябваше да го забележа.

Ш Е С Т А Г Л А В А

Льофевр и Берлеан бръкнаха в джобовете си. Помислих,

че ще извадят оръжие, ала те измъкнаха червените си ленти,

на които пишеше „Полиция". Нанизаха ги на мускулестите

си ръце. Погледнах вляво и видях униформени полицаи,

които се приближаваха към нас.

Отделиха ме от Териса още тук, на улицата.

Не помръднах. Държах ръцете си встрани, за да ги виж­

Льофевр я отведе до фургона. Понечих да протестирам,

дат добре. Нямах никаква представа какво става, ала във

ала Берлеан с досада ме погледна, което ми подсказа, че

всеки случай не му беше времето да правя необмислени

каквото и да кажа, ще е най-малко безполезно. Берлеан ме

движения.

поведе към полицейската кола. На волана седеше унифор­

Гледах Берлеан право в очите. Той дойде до масата ни,

мен полицай. Берлеан се вмъкна на задната седалка до мен.

спря поглед върху Териса и каза, като имаше предвид и

- Колко време ще пътуваме? - попитах аз.

двама ни:

Берлеан погледна часовника си.

- Бихте ли ни придружили, моля?

- Трийсетина секунди.

52

53

Беше преувеличил. Всъщност бях виждал сградата -

тоалетна по някоя от най-оживените магистрали в Амери­

същата онази „нахална и гола" варовикова крепост на от­

ка. Стените ми се сториха боядисани в жълто, но със същия

въдния бряг на реката. Мансардният покрив бе покрит със

успех биха могли да са бели, а жълтеникавият оттенък да е

сиви плочи, както и конусовидните кули, разпръснати по

отпечатъкът на времето. Бяха голи, без картини и закачал­

него. Можехме да стигнем и пеша. Когато се приближихме,

ки, но издрани и аз се питах защо. Подовете бяха покрити

аз присвих очи.

с линолеум, който изглеждаше твърде старомоден дори за

- Позната ли ви е? - попита Берлеан.

петдесетте години на миналия век.

Нищо чудно, че бе привлякла вниманието ми по-рано.

Доколкото забелязах, нямаше и асансьор. Затътрихме се

Двамата въоръжени стражи ни направиха път, щом поли­

нагоре по широкото стълбище, по което вероятно францу­

цейската кола спря пред импозантната постройка. Порталът

зите разхождат заподозрените, за да могат фоторепортерите

жадно ни погълна. Влязохме в обширен двор. Внушителна­

да ги заснемат и да ги покажат за назидание на обществото.

та сграда го ограждаше и от четирите страни. Същинска

Изкачвахме се с часове.

крепост. Сякаш бях пленник от осемнайсети век.

- Оттук.

-Е?

Откритите кабели по таваните сякаш плачеха за пожар.

Сградата наистина ми бе позната, най-вече от романите

Последвах Берлеан по коридора. Отминахме някаква ми­

на Жорж Сименон и защото, ами, да, познавах я, тъй като в

кровълнова печка, поставена на пода. Покрай стените бяха

юридическите среди за нея се разказваха легенди.

подредени принтери, монитори и компютри.

Намирах се на „Ке дез'Офевр" 36 - щаба на френската

- Местите ли се, момчета?

полиция. Все едно бях в Скотланд Ярд. Или в Куонтико1.

-Не.

- Такааа! - изрекох протяжно аз, загледан през прозоре­

Той ме отведе в една килия, може би два на два. Няма­

ца. - Каквото и да е това, много е голямо.

ше друга наоколо. На мястото на решетките имаше стъкло.

Берлеан вдигна и двете си ръце.

Двете закрепени за стените скамейки се срещаха в ъгъла.

- Тук не се занимаваме с пътнотранспортни произшест­

Дюшеците бяха тънки, сини и подозрително напомняха

вия.

на постелките на тепиха, които помнех от физкултурния

На французите можеше да се разчита. Щабквартирата

салон в ученическите си години. Протрито одеяло в тъм-

на полицията бе здрава като крепост, страховита, огромна

нооранжев цвят, сякаш ползвано десетки години наред, бе

и великолепна.

навито на скамейката.

- Внушителна е, нали?

Берлеан протегна ръка като дежурен по посрещането ми

- Дори полицейските ви участъци са архитектурни па­

в „Кафе Максим".

метници - забелязах аз.

- Къде е Териса?

- Чакай да я видиш и отвътре.

Берлеан сви рамене.

Тутакси улових сарказма в думите на Берлеан. Намекът

- Искам адвокат - заявих.

му за контраста между фасадата и онова, което се нами­

- А аз пък искам да вляза в джакузито с Катрин Деньов -

раше вътре, сякаш ме зашлеви през лицето. Фасадата бе

иронизира ме той.

създадена да издържи на вековете; вътрешността й прите­

- Нима твърдите, че нямам право да повикам адвоката

жаваше целия чар и неповторим характер на обществена

си да присъства на разпита ми? •

- Точно така. Можеш да разговаряш с него, но той няма