Изгубена завинаги

този свещен акт е изумителен. Нещо повече - той съдържа

Малко по-късно Териса изпи две таблетки валиум,

в себе си всичко. Всъщност според мен актът е най-добър,

влезе в стаята си и затвори вратата. Уин отвори някакво

най-чист, ако щеш, когато е пълен, когато е завършен в са-

102

103

мия себе си, когато не е разводнен с някакви си там емоции.

- Полицаят, разследвал катастрофата с колата на Тери­

Следиш ли мисълта ми?

са, се казва Найджъл Мандърсън, понастоящем пенсионер.

- Аха - отвърнах.

Един от хората ми ме уведоми, че в момента се налива в

- Става въпрос за избор. Това е. Ти виждаш нещата по

някаква кръчма на „Колдхарбър Лейн". Та, ако желаеш,

един начин, аз - по друг. Не може да се каже кой е по-до­

можем да го посетим.

бър.

- Да тръгваме - съгласих се аз.

Погледнах го.

- Това ли е гледната ти точка?

- Когато бяхме на самолета, гледах те как разговаряш с

Териса.

- Вече ми каза.

- Искаше ти се да я прегърнеш, нали? След като пусна

Ч Е Т И Р И Н А Й С Е Т А Г Л А В А

бомбата, дощя ти се да протегнеш ръка и да я утешиш. Тък­

мо тази емоционална компонента разисквахме току-що.

- Не те разбирам.

- Когато двамата сте се усамотили на онзи остров, сек­

„Колдхарбър Лейн" е улица в Южен Лондон, дълга око­

сът между вас е бил изумителен и чисто физически. Почти

ло километър-километър и половина, която се слива с „Кам-

не сте се познавали. И все пак тези дни на острова са ви до­

бъруел" в посока Брикстън1. Лимузината ни остави пред

несли спокойствие и утеха, излекували са ви. А сега, когато

доста оживена кръчма, наречена „Слънцата и гълъбите",

в отношенията ви са намесени и чувства, когато ти се ще

която се намираше току в края на Камбъруел. Сградата бе

да смесиш тези чувства с мило поведение като например

триетажна, като последният етаж бе издигнат едва наполо­

прегръдка, не ти се удава.

вина, сякаш зидарите се бяха уморили и бяха решили - ами,

Уин килна глава на една страна и се усмихна:

да! - нима ни е нужно по-голямо пространство от това?

- Защо ли?

Тръгнахме надолу и свихме в една алея. Там имаше ху­

Той имаше право. Защо не протегнах ръка? Нещо пове­

бав дюкян, останал от старото време, и магазин за здраво­

че, защо не можех да го направя?

словни храни, който бе още отворен.

- Защото щеше да ни нарани - отвърнах.

- Кварталът е известен с бандите си и дрогата - обясни

Уин извърна глава, сякаш думите ми обясняваха всичко.

Уин, сякаш бе екскурзовод. - „Колдхарбър Лейн" е извест­

Но не беше така. Знам: мнозина биха заключили, че Уин

на още - забележи!, - като „Крекхарбър Лейн".2

използва омразата си към жените като самозащита, но аз

- Известна с бандите си и с дрогата, както и с остроум­

никога не съм го вярвал. Струваше ми се готов отговор на

ния си прякор - забелязах аз.

всичко.

- Какво друго можеш да очакваш от бандити и пласьори

Той погледна часовника си и рече:

на дрога?

- Още едно питие и после ще се оттегля в другата стая,

Уличката бе тъмна и забутана и аз си мислех, че Били

защото - о!, това ще ти хареса, - Мий е вече възбудена.

Сайкс и Фейджин3 всеки миг ще се появят до кафявия ту-

Поклатих глава. Хотелският телефон иззвъня. Уин вдиг­

на слушалката, каза нещо и прекъсна разговора.

1 Район в Южен Лондон. - Б. пр.

- Много ли си уморен? - попита ме той.

2 Английската дума "crack" означава още „кокаин". - Б. пр.

- Защо, какво има?

3 Персонажи от романа на Чарлз Дикенс „Оливър Туист". - Б. пр.

104

105

хлен зид. Стигнахме до една мръсна кръчма на име „Без­

Сякаш видеофилмът е бил заснет отново, но с актьорите от

грижният шепот". Мисълта ми тутакси отскочи към песен­

„Златните момичета".

та на Джордж Майкъл и Ендрю Риджли1 и към известните

Безумието свърши, Бананарама1 пристигнаха и запяха

й стихове, в които съкрушеният донжуан тъжи, задето

как искат да бъдат нашата Венис, ще рече Венера - огънят

никога повече няма да може да танцува, тъй като „гузните

в нас, нашето желание.

нозе не усещат ритъма". Отнесох се далеч в осемдесетте го­

- Думата „Венис" - каза Уин и ме сръга в ребрата.

дини на XX век. Според мен наименованието нямаше нищо

- Какво? - викнах през какофонията от шумове.

общо с песента, затова пък имаше много общо с любовните

- Като малък - заобяснява той - мислех, че пеят: „Аз

авантюри.

съм твоят пенис". Това ме смущаваше.

Но не беше така.

- Благодаря ти, че го сподели с мен.

Отворихме вратата и влязохме - сякаш попаднахме в

Уловките може да бяха и от новата вълна на осемдесе­

друго измерение. Навън се плиснаха звуците на щурия кла­

тте, ала това си оставаше бар за работническата класа, в

сически хит „Нашата кръчма" заедно с две двойки, здраво

който мускулести мъже и видели какво ли не жени идваха

прегърнали се един друг, сякаш да запазят равновесие, а

след трудовия ден и, каквото ще да казвате, бяха заслужили

не от неизмерима обич. Из въздуха се носеше ароматът на

забавленията си. Бе невъзможно да се преструваш на човек,

цвъртящи наденички. Подът лепнеше. Всички говореха

чието място е тук. Макар да носех джинси, не принадлежах

на висок глас, беше претъпкано с посетители и очевидно

към класата на тези хора. А пък Уин дразнеше погледа като

дотук не достигаше никакъв закон за забрана на тютюно­