Изгубена завинаги

ме се в офиса и работим цяла нощ. Съгласен?

клетки, взети от ембриони. Не забеляза ли как наблягаше

- Съгласен - отвърнах аз.

в добре отрепетираната си реч върху факта, че клетките от

пъпната връв нямат нищо общо със споровете около ство-

ловите клетки?

Замислих се върху думите й.

- Така или иначе, трябва да надзърнем в „Спасете анге­

лите" и да видим що за организация е това.

Д В А Й С Е Т И Д Е В Е Т А Г Л А В А

- Никой не отговаря на позвъняванията ми - забеляза тя.

- Имаш ли някакъв адрес?

- Седалището им е в Ню Джърси - отговори. - Но...

- Но какво?

Улицата наистина беше задънена. В буквалния смисъл

- Въртим се в затворен кръг. Не научаваме нищо ново.

на думата.

И какво? Клиентите ни заслужават много повече. Дали сме

Следвахме Джи Пи Ес устройството на автомобила към

дума, че ще работим усърдно за тях. А не го правим.

офис сградата в Хо-Хо-Кус, Ню Джърси, в края на улица

Стоях и мълчах.

без изход. Там се намираше „Магазина на Ед", салон по

- Ти си най-добрият агент - заяви тя. - Аз върша добре

карате, наречен „Орловият нокът", и едно евтино фотоате­

работата си. Дори съм много добра. Ти никога няма да ста­

лие със стъклена витрина, на която пишеше „Официалната

неш толкова добър в преговорите, колкото съм аз, при това

практика на Албин Ларами". Като минахме пред него, аз

знам как да спечеля повече пари за клиентите ни. Но хората

посочих към разноцветния надпис.

се обръщат към нас, защото имат вяра в теб. Защото онова,

- Официалната - забелязах. - Защото не би предпочела

което най-силно желаят, е техният агент да го е грижа за

неофициалната практика на Албин Ларами, нали така?

тях - а ти си добър в това.

На витрината се виждаха сватбени снимки, направени с

Тя сви рамене и зачака.

толкова мътни лещи, че бе трудно да се каже къде свършва

- Разбрах те - отвърнах. - Губя ти времето, като те във­

женихът и къде започва невестата. Имаше и модели, фо­

личам в неприятности от всякакъв род. Но целта сега е

тографирани в предизвикателни пози - повечето бяха на

по-голяма. Много по-голяма, отколкото да спасиш някой

жени, облечени в бикини. Тук се намираха и най-крещя-

клиент. Ти искаш да остана верен на нашите личните инте­

щите бебешки снимки в кафяви тонове, направени ужким

реси. Но аз искам друго.

по времето на кралица Виктория. Бебетата бяха облечени в

- Страдаш от комплекс за героизъм - заяви тя.

надиплени мантии и изглеждаха страховито. Колкото пъти

- А! Не ми казваш нищо ново.

зърна бебешка фотография от викториански тип, толкова

228

229

пъти си казвам: „Който и да е на тази снимка, отдавна е

надписа „ROM" отзад на колата си. Вече всеки град си има

изгнил в земята." Вероятно съм по-зловещ от мнозина, но

съответно лого като израз на гордост или нещо такова.

се питам кому са нужни толкова превзети фотографии?

На този автомобил се четеше надписът: „ХХК."

Влязохме в приземния етаж и аз погледнах указателното

- Хо-Хо-Кус - забелязах аз.

табло. „Спасете ангелите" се помещаваше в апартамент ЗВ,

- Вярно.

но вратата беше заключена. Мястото, където е била табела­

Замислих се върху буквите.

та, бе избеляло.

- Опал в Хо-Хо-Кус. Може би цифрите четири-седем-

Най-близкият офис до този бе на одиторска къща, обо­

едно-две е номерът на нечий дом.

значена като „Бруно и съдружници". Попитахме ги за съ­

- „Опал" може да е име на човек.

седите им.

Обърнахме глави към мястото, където бяхме паркирали

- О! Напуснаха преди няколко месеца - осведоми ни

нашия автомобил. Там ни очакваше още една изненада.

секретарката. На табелката с името й пишеше: „Минерва".

Зад колата ни бе паркиран черен кадилак и беше блокирал

Не знаех дали това е малкото й име или фамилията й. -

пътя ни. Видях едър мъжага в кафяв костюм на вицепрези­

Преместиха се веднага след взлома.

дент да се отправя към нас. Имаше голямо ъгловато лице и

Вдигнах въпросително вежди и се наведох към нея.

приличаше на някой от дръзките нападатели на Грийн Бей

- Взлом ли? - попитах.

Пакър от 1953 година.

Що се отнася до сондирането - много съм добър.

- Господин Болитар?

- Да. Изнесоха се. Трябва да е било... - лицето й се сгър­

Разпознах гласа му. Бях го чувал цели два пъти. Веднъж

чи - хей, Боб, кога разбиха вратата на съседите?

по телефона, когато търсех Берлеан, и втория път в Лондон,

- Преди три месеца.

секунди преди да припадна.

Това бе всичко, което успяхме да научим от Минерва и

Есперанца излезе пред мен, сякаш да ме защити. Поста­

Боб. Във филмите по телевизията детективите винаги пи­

вих ръка на рамото й, за да я уверя, че всичко е наред.

тат дали предишният обитател е оставил „адрес, на който

- Специален агент Джоунс - изрекох аз.

да му препращат пощата". В реалния живот такова нещо

От кадилака слязоха други двама мъже - вероятно също

няма. Върнахме се и се вторачихме в заключената врата на

агенти, казах си аз. Вратата остана отворена, а агентите се

„Спасете ангелите". Но вратата мълчеше.

подпряха на автомобила. И двамата носеха тъмни очила.

- Готов ли си да се върнеш на работа? - попита Еспе­

- Ще трябва да ни придружиш - каза той.

ранца.

- Арестуван ли съм? - попитах.

Кимнах. Тръгнахме да излизаме. Навън премигнах на

- Още не. Но трябва да ме придружиш.