Изгубена завинаги

лято прекара тук няколко седмици.

забелязах аз.

- Можете ли да ми кажете нещо за нея?

- Така е, но качеството едва ли ще ви задоволи.

- Красива е, нали?

Нямах време за обяснения. Извадих портфейла си.

Не й отговорих.

- Предлагам ви двеста долара за компютърното копие

- Никога не съм знаела името й. Тя не беше много учтива.

на тази фотография.

Честно казано, никой от тях не беше вежлив. Предполагам,

252

253

че са пазили обичта си за Господ, но не и за обикновените

Т Р И Й С Е Т И Т Р Е Т А Г Л А В А

хора. Както и да е. Служителите в сградата ползваме обща

баня в дъното на коридора. Поздравявам я. Но тя сякаш

гледа през мен. Нали разбирате какво искам да кажа?

Благодарих на Минерва и се върнах към апартамент ЗВ.

Върнах се в Ню Йорк и по-специално - в офисите на

Застанах отпред и се вторачих във вратата на „Спасете ан­

„КриоХоуп".

гелите". И отново: съзнанието. Взирах се, а мислите ми се

„Не може да бъде."

мятаха безразборно в бедната ми стара глава като мокри

Тази мисъл се блъскаше в съзнанието ми. Не знам дали

чорапи в сушилня. Мислех си за уебсайта, в който сър­

исках да съм прав или не, но както вече казах, истината

фирах предишната нощ, за самото име на организацията.

има свой собствен мирис. А що се отнася до мисълта: „Не

Погледнах фотографията, която държах в ръката си. Русата

може да бъде", за кой ли път си припомням аксиомата на

коса. Красивото лице. Сините очи със златните пръстен-

Шерлок Холмс: „Когато изключиш невъзможното, остана­

чета около зениците и видях същото, за което говореше

лото, колкото и невероятно да ти се струва, трябва да е

Минерва.

истината."

Нямаше грешка.

Съблазняваше ме мисълта да се обадя на специален

Понякога човек вижда в нечие лице силни родови беле­

агент Джоунс. В ръцете си държах снимката на момичето.

зи като например златните пръстени около зениците, а друг

Най-вероятно тази Кари бе или терористка, или симпа-

път - нещо като далечно ехо. Тъкмо това зърнах в лицето

тизантка, или - в най-добрия случай - я държаха против

на момичето. Отзвук.

желанието й. Но беше твърде рано за подобни изводи. Бих

Сигурен бях в това - отзвук от нейната майка.

могъл да говоря с Териса, да споделя предположенията си,

Отново погледнах към вратата. Погледнах и към сним­

ала и това щеше да е прибързано.

ката. И когато осъзнах истината, по гърба ми полазиха сту­

Преди да я обнадеждя или да й отнема всяка надежда,

дени тръпки.

трябваше самият аз да съм убеден в резултатите.

Берлеан не беше излъгал.

Пред института „КриоХоуп" имаше момче, което парки­

Звънна мобилният ми телефон. Беше Уин.

раше автомобилите. Дадох му ключовете и се запътих към

- ДНК тестът на онези кости е готов.

входа. Веднага след като Рик Колинс бе разбрал, че страда

- Достатъчно - отвърнах аз. - Показал е, че майката е

от болестта на Хънтингтън, бе дошъл тук. На пръв поглед

Териса. Джоунс ми е казал истината.

изглеждаше, че посещението му е било напълно логично.

-Да.

„КриоХоуп" беше лидер в изследователската работа със

Продължих да гледам снимката още известно време.

стволови клетки. Бе съвсем естествено да се предположи,

- Майрън?

че е посетил института с надеждата да намери спасение от

-Мисля, че вече ми е ясно - отговорих. - Мисля, че знам

онаследената болест.

какво става.

Ала истината бе друга.

Спомних си името на лекаря от брошурата.

- Искам да видя д-р Слоън - казах на администраторката аз.

- Името ви?

- Майрън Болитар. Кажете му, че се отнася за Рик Ко­

линс. И за едно момиче на име Кари.

254

255

- Може да е имало намек и за теб. Беше просто разговор.

Невинаги е ясен.

Когато излязох, Уин ме чакаше във фоайето до парад­

- Но ти мислиш, че знаят за нас?

ния вход - беше се облегнал на стената и се чувстваше като

- Да, напълно възможно е.

у дома си. Лимузината му бе пред сградата, но той остана

- Някаква представа откъде са научили?

с мен.

- Никаква. Агентите, свързани с Джоунс, онези, които

- И? - попита.

те задържаха, са най-добрите в професията си. Няма да са

Разказах му всичко. Той ме слушаше, без да ме прекъс­

проговорили.

ва, без да ми задава допълнителни въпроси. Когато свър­

- Все някой трябва да го е споменал - казах.

ших, рече:

- Сигурен ли си в думите си?

- Следващата ти стъпка?

Замислих се. Мъчех се да се сетя кой още беше в Лондон

- Ще кажа на Териса.

през онзи ден, кой би могъл да е съобщил на ислямистите,

- Да ти е хрумвало как ще реагира тя?

че тъкмо аз съм убил лидера им Мохамед Матар. Погледнах

- Нямам представа.

към Уин. Със снимката на Кари в ръка той въпросително бе

- Би могъл да почакаш. Проучи още малко.

повдигнал вежди.

- Какво да проуча?

Когато изключиш невъзможното...

Той взе снимката.

Уин рече:

- Момичето.

- Обади се на родителите си. Ще ги преместим в Палм

- Ще го проучим. Но трябва веднага да кажа на Териса.

Бийч. Ще осигурим най-добрата охрана за Есперанца -

Мобилният ми телефон изчурулика. Непознат номер.

може би Зора ще е свободен или онзи, Карл, от Филадел­

Натиснах бутона за открит микрофон и се обадих:

фия. Брат ти още ли е в Перу?

-Ало?

Кимнах с глава.

- Липсвам ли ти?

- Значи е в безопасност.,

Беше Берлеан.

Знаех, че Уин ще остане с мен и Териса. Той започна да

- Не отговори на обаждането ми - казах аз.