Изгубеният град

- Доста усилия хвърли да наводниш това място. Защо сега го пресушаваш?

Усмивката на Фошар се стопи.

- Тогава искахме да скрием Жул от любопитни очи - намръщи се той.

- Какво ви накара да си промените решението?

- Майка ми пожела да прибере тялото му.

- Не подозирах такава сантименталност у една Фошар.

- Много неща не подозираш.

- Радвам се, че успях да дойда на церемонията по изваждането му. Как е той?

- Сам виж - каза Емил и отстъпи встрани.

Една част от стената беше стопена и отсечена. В образуваната синкава кухина Жул Фошар

лежеше на повдигната платформа като човешко жертвоприношение пред бога на ледника.

Тялото беше положено странично, свито във вътреутробна поза. Жул още беше облечен с

коженото си палто и ръкавици, а черните му обувки лъщяха като току-що боядисани.

Носеше осигуровка за парашут, но самият парашут беше откъснат от мощните сили на

ледника. Трупът бе прекарал под леда почти цял век, но студът го беше запазил доста добре.

Кожата на лицето и ръцете му изглеждаше медносива, а тежките мустаци бяха покрити със

скреж.

Орловият нос и твърдата брадичка напълно съответстваха на портрета, който Остин видя в

замъка на Фошар. Заинтригува го дупката от куршум в кожения пилотски шлем на главата.

- Много мило от страна на семейството, че сте му дали подарък за сбогом.

- Не разбирам.

Остин посочи към дупката.

- Говоря за куршума в главата.

Емил изсумтя подигравателно.

- Жул беше тръгнал да се среща с папския емисар. Носеше документи, които доказваха, че

семейството ни има пръст в избухването на Първата световна война. Освен това имаше

благородното намерение да дари света с едно научно откритие. Надяваше се по този начин да

спре войната.

- Похвални и необичайни цели за един Фошар.

- Той беше глупак. Ето докъде го докара алтруиз-мът му.

- Какво стана с документите?

- Оказаха се безполезни, водата ги беше унищожила.

- Значи сте си изгубили времето.

- Не съвсем. Ти дойде, а когато след малко свърша с теб, ще си мечтаеш да беше останал

прикован в подземието на замъка. - Емил посочи ледения ръб по края на кухината. - Виждаш

ли, започва да замръзва наново. След няколко часа гробницата отново ще

бъде запечатана. А ти ще бъдеш вътре и ще правищ компания на Жул.

Умът на Остин препускаше. Къде, по дяволите, се губи Дзавала?

- Мислех, че майка ти иска да прибере тялото му.

- Слабо ме интересува. Майка ми няма вечно да държи властта. Възнамерявам да поведа

Фошар към най-великите им постижения. Но стига толкова! Няма да поощрявам жалките ти

усилия да отложиш неизбежното, Остин. Ти открадна самолета ми, отнесе се зле с него,

причини ми множество неприятности. Отивай при Жул!

Остин не помръдна.

- Семейството ти не дава пет пари дали ще бъде обвинено за подклаждане на войната.

Обществена тайна е, че и вие, и другите търговци на оръжие сте искали да летят куршуми.

Става дума за нещо много по-важ-но от коя да е война. Жул е пренасял формулата на вечната

младост.

На лицето на Емил се изписа искрено изумление.

- Какво знаеш?

- Знам, че Фошар биха погубили всеки, който им се изпречи на пътя към вечния живот. - Той

погледна към тялото на Жул. - Дори близките роднини не означават нищо, когато залогът е

изворът на младостта.

Емил се вгледа в него.

- Умен мъж си, Остин. Няма ли да признаеш, че заради тайната на вечния живот наистина си

струва да се убие?

- Да - отвърна Остин с вълча усмивка, - ако убитият си ти!

- Учтивостта започва да ти изневерява - подсмихна се Емил. - Помисли за неограничените

възможности.

Елитна група от безсмъртни, надарени с мъдростта на вековете, ще управлява целия свят. Ще

бъдем като богове за лишените от вечен живот.

Остин погледна копоя му.

- Ами Себастиан? Той вписва ли се в елитната ти групичка? Или ще се присъедини към

„лишените от вечен живот”, както ги наричаш?

Въпросът изненада Емил.

- Разбира се - отвърна той след кратко колебание. - Лоялността на Себастиан ще му спечели

място в пантеона. Ще ме последваш ли, стари приятелю?

Едрият мъж отвори уста да отговори, но не каза нищо. Беше доловил колебанието в гласа на

Емил и в очите му се четеше объркване.

Остин използва моментът на колебание и продължи:

- Не разчитай на вечен живот, Себастиан. Майката на Емил не те иска на семейните снимки.

- Лъже! - бързо рече Емил.

- Защо ми е да лъжа? Шефът ти ще ме убие, каквото и да кажа. Мадам Фошар ми сподели

още на карнавала, че е наредила на Емил да се отърве от теб. И двамата знаем, че той я слуша

за всичко.

На безучастното лице на Себастиан се изписа съмнение. Емил видя, че губи контрол над

ситуацията.

- Застреляй го в ръцете и краката! - излая той. - Но гледай да не го убиеш. Искам да ме моли

за смъртта си!

Себастиан не помръдна.

Емил изруга, грабна оръжието от ръката му и го насочи към коляното на Остин.

- Скоро ще ти се стори, че животът ти е прекалено дълъг!

Идеята на Остин да настрои Себастиан срещу Емил му спечели малко време, но накрая все пак

се провали,

както и очакваше. Връзката между господаря и слу гата беше твърде силна, за да се разтрогне

от някакво си съмнение. Остин се стегна, за да посрещне прони-зителната болка. Но вместо