Изгубеният град

Богородица”. Тогава за първи път видя гаргойл. Гротескното лице, гледащо я злобно от

корниза, приличаше на чудовище от най-страшните й кошмари. Успокои се едва когато баща й

обясни, че гаргойлът е просто един улук. Тя се учуди защо скулпторът не е изваял нещо по-

красиво, но бързо се отърси от детските си страхове. Сега, когато отвори очи, гаргойлът от

неспокойните й сънища се беше върнал. И не само това, той й говореше.

- Добре дошла, мадмоазел - каза жестокият глас на сантиметри от нея. - Липсвахте ни.

Лицето принадлежеше на Марсел, гологлавият шеф на частната армия на замъка Фошар.

- Ще се върна след петнайсет минути - добави той. - Не ме карайте да чакам.

Скай се огледа и видя, че се намира в същата стая, в която се преоблече като котка за маскения

бал. Последното, което си спомняше, беше как върви към дома си. Опита се да се съсредоточи

и си спомни изгубените американци, ужилването по хълбока, черната пелена пред очите си.

Божичко, беше отвлечена!

Тя седна на леглото и спусна крака на пода. Усещаше метален вкус в устата си, може би от

химикала, който й бяха инжектирали. Пое си дълбоко въздух и се изправи. Стаята се завъртя

пред очите й. Олюля-вайки се, стигна до банята и повърна в мивката.

Погледна се в огледалото и едва разпозна

отражението си. Лицето й беше призрачнобяло, а косата - мръсна и разпиляна. Изплакна

устата си, на-плиска лицето си със студена вода и се почувства малко по-добре. Вчеса косата си

с пръсти и пооправи, доколкото беше възможно, дрехите си.

След няколко минути Марсел влезе, без да чука, и й направи знак да го последва. Тръгнаха по

дългите, застлани с пътеки коридори, докато стигнаха до двете редици портрети. Скай потърси

с поглед портрета на Жул Фошар, но на мястото му зееше празно петно. Спряха пред кабинета

на мадам Фошар.

Марсел се усмихна странно, после почука и отвори вратата. Бутна Скай вътре и тя видя, че не е

сама. На бюрото с гръб към нея седеше руса жена и гледаше през прозореца. Когато чу

затварянето на вратата, тя се обърна и се взря в Скай.

Жената беше около четирийсетгодишна, със светла кожа и остри сиви очи. Червените, почти

сладострастни устни се разтвориха и казаха:

- Добър ден, мадмозаел. Очаквахме завръщането ви. Тръгнахте си по такъв зрелищен

начин.

На Скай й се зави свят. Зачуди се дали не халюци-нацира заради инжекцията.

- Седнете - покани я жената, като посочи стола пред бюрото.

Скай се подчини, движейки се като зомби.

Жената я погледна развеселено,

- Какво има? Изглеждате смутена.

По-скоро объркана, помисли Скай. Гласът, който излизаше от устата на тази жена, беше гласът

на мадам Фошар. Да, беше изгубил характерната за възрастта дрезгавост, но беше същият.

През главата на Скай минаваха най-невероятни мисли. Да не би Расин да има дъщеря?

Възможно ли е това да е талантлив вентрилок?

Накрая дар словото й се върна.

- Това някакъв номер ли е?

- Няма номер. Всичко е такова, каквото го виждате

- Мадам Фошар? - попита Скай с треперещ глас.

- Същата, скъпа - отвърна жената със злорада усмивка. - Само че сега аз съм млада, а ти си

стара.

Скай още не можеше да повярва.

- Трябва да ми дадете номера на пластичния си хирург.

В очите на мадам Фошар припламна искра, но само

за миг. Тя стана и грациозно заобиколи бюрото. Наведе се, взе ръката на Скай и я допря до

бузата си.

- Кажи ми дали наистина мислиш, че това е работа на хирург.

Кожата й беше топла и стегната, със съвършен тен и без следа от бръчки.

- Невъзможно! - прошепна Скай.

Мадам Фошар пусна ръката й, изправи се и се върна на мястото си. Изпъна дългите си, тънки

пръсти, за да види Скай опънатата им кожа.

- Не се бой, не полудяваш. Аз съм същият човек, който покани двама ви с мистър Остин на

маскения бал. Вярвам, че той е добре.

- Не знам - отвърна предпазливо Скай. - Не съм го виждала от няколко дни. Как...

- Как се превърнах от сбръчкана бабичка в млада красавица ли? Дълга история - каза Расин

със замечтан поглед. - Нямаше да бъде толкова дълга, ако Жул не беше избягал с шлема.

Щяхме да си спестим десетки години изследвания.

- Не разбирам.

- Ти си специалистката по антики. Кажи ми какво знаеш за шлема.

- Че е много стар. На петстотин години или повече. От изключително висококачествена

стомана. Може

да е било използвано желязо от метеорит.

Мадам Фошар повдигна вежди.

- Много добре. Шлемът е изработен от звезден метал и е спасил не един Фошар в битка.

Бил е претопяван и преработван през вековете и предаван през поколенията на истинските

лидери в семейство Фошар. По право принадлежеше на мен, не на брат ми Жул.

На Скай й трябваха няколко секунди да проумее думите.

- Брат ви!

- Точно така. Жул беше с една година по-млад от мен.

Скай се опита да пресметне наум, но в главата й

беше същински водовъртеж.

- Никога не питай една дама за възрастта й - усмихна се само с устни мадам Фошар. - Но ще

ти спестя усилията. Минала съм стоте.

Скай поклати глава невярващо.

- Скептицизмът ти ме обижда - каза мадам Фошар, макар изражението й да говореше

точно обратното. -Искаш ли да чуеш подробности?

Скай беше раздвоена между научното си любопитство и отвращението си.