Изгубеният град

Намираха се само на няколко минути от тунела на обсерваторията. Накрая се озоваха пред

масивна стоманена врата, подобна на тези, които бяха виждали и в другите тунели, и в

същото време различна. Дебелата стомана беше огъната навътре като кора от портокал.

Дзавала се приближи и предпазливо я докосна.

- Това трябва да е вратата, която главорезът на Фошар изби.

Остин взе картата и посочи линията на един тунел.

- Ние сме тук. Минаваме през вратата, свиваме надясно и ни остават към седемстотин

метра до обсерваторията. Добре е да бъдем нащрек и да се движим колкото е възможно по-

тихо.

- Ще направя всичко възможно, за да не тракам със зъби, но няма да е лесно.

Безгрижните им шеги биха заблудили всеки, който

не ги познава. В действителност и двамата добре съзнаваха опасността, пред която се

изправят, и това яСно си пролича по старанието, с което провериха оръжието си. Когато

навлязоха в главния тунел, Остин шепнешком описа на Дзавала разположението на

лабораторията, стълбището към обсерваторията и ледената камера, в която беше погребан

Жул Фошар.

Малко преди да стигнат фургоните на лабораторията, Дзавала отново закуцука. Удареното

коляно му създаваше сериозен проблем. Той предложи на Остин да продължи сам и да го

настигне след минута. Кърт реши най-напред да провери фургоните. Прозорците им бяха

тъмни и той предположи, че Емил и хората му са обсерваторията. Разбра, че е сгрешил, когато

зад гърба му безшумно се отвори врата и мъжки глас му заповяда на френски да вдигне ръце

и бавно да се обърне.

На мъждивата светлина Остин различи тромав силует. За миг проблясна дуло на пистолет,

насочен право към него.

- Здравейте - каза Себастиян учтиво. - Мастър Емил ви очаква.

Крайпътното бистро се оказа истински оазис за семейство Траут, които не бяха спирали целия

ден. Отправиха се към вратата на някогашната ферма и не след дълго седяха в трапезария,

гледаща към красива цветна градинка. Спряха, за да утолят глада и жаждата, но извадиха

наистина голям късмет. Освен отлична храна, се оказа, че заведението предлага и безценна

информация.

Дочул, че Пол и Гамей говорят на английски, младият и красив собственик се приближи към

тях и се представи. Казваше се Бертран, Берт за по-кратко, и няколко години бил главен готвач

в Ню Йорк, преди да се върне във Франция и да отвори собствен ресторант. Много се зарадва

на възможността да упражни английския си, а те с добронамерено търпение отговаряха на

многобройните му въпроси за Съединените щати. Като фен на „Джетс”, Берт се интересуваше

най-вече от футбол. А като истински французин, беше не по-малко заинтригуван от Гамей и

необичайното й име.

- Тя е красива! - възкликна печатлен той. - Наистина е много красива! А откъде това

необичайно име? - обърна се Берт към Гамей.

- Идея на баща ми - отвърна тя, - беше почитател на виното, а цветът на косата ми му

напомнял за гроздето, от което се прави божоле.

Берт изгледа възхитено дългата й коса и блестящата усмивка.

- Баща ви е бил щастливец с такава прекрасна дъщеря, а вие, мосю Траут, имате късмет с

толкова красива съпруга.

- Благодаря! - отвърна Пол, като я прегърна през раменете с жест, който красноречиво

говореше: „Гледай, но не пипай”.

Берт се усмихна, разбрал посланието, и отново се превърна в професионален домакин.

- Какво ви води насам - работа или удоволствие?

- По малко и от двете - отвърна Гамей.

- Имаме малка верига от винарни в района на Вашингтон - започна Пол,следвайки

историята, която предварително съчиниха с Гамей. Подаде му една от визитките, които

набързо бяха отпечатали на летището в Париж. - При пътуванията си се оглеждаме за малки

лозя, които биха могли да предложат нещо специално на изисканите ни клиенти.

Берт плесна с ръце.

- Попаднали сте на точното място, мосю Траут. Виното, което пиете, е от едно имение

недалеч от тук. Мога да ви запозная със собственика.

Гамей отпи от чашата си.

- Силно червено вино. Зряло и жизнено... Примамливи нотки на малина.

- Има нещо палаво в него, което особено ми допада - присъедини се Пол, - съчетано с едва

доловим нюанс на пипер.

И двамата бяха почитатели на хубавата бира, а познанията им за виното се ограничаваха със

запомненото от етикетите, но Берт кимна доволно.

- Наистина сте познавачи!

- Благодаря - рече Гамей, - можете ли да ни предложите и нещо друго?

-Да, мадам Траут, много варианти. - Берт надрас ка набързо няколко имена на една салфетка,

която Пол прибра в джоба си.

- Някой спомена още едно - замисли се Гамей, -как му беше името, скъпи?

- Фошар?

- Точно така! - Тя се обърна отново към Бертран. - Имате ли тяхно вино?

- Боже мой, как бих искал! Превъзходно вино! Продукцията им е много ограничена и се

изкупува от разни богаташи, предимно европейци и американци. Дори да можех да се добера

до него, то ще е прекалено скъпа за моите клиенти. Говорим за хиляди долари за бутилка.

- Наистина ли? - изненада се Гамей. - Много бихме искали да посетим това имение и да

видим дали виното им наистина оправдава подобна цена.

Берт се поколеба, а красивото му лице се смръщи.

- Не е далеч оттук, но семейство Фошар са... как да се изразя... чудаци.

- В какъв смисъл?