Изгубеният град

Движеха се в сенките покрай стената и с черните си дрехи почти не се забелязваха. Прозорците

на първия етаж на замъка светеха, но наоколо нямаше никаква охрана, което още повече

засили подозренията на Остин.

Инстинктите и този път не го подведоха. Когато Дзавала стигна до вратата на стълбището към

укрепленията, се оказа, че за разлика от предния път, сега тя беше широко отворена и

приветливо ги канеше да се качат на стената и да пресекат тясното мостче до кулата. Остин

обаче имаше други планове. Той поведе Дзавала по калдъръма към задната част на замъка и

двамата слязоха по малките каменни стълби до обкована в желязо дървена врата.

Остин натисна дръжката. Беше заключена. Извади малка ръчна дрелка и трионче от раницата

си, проби няколко дупки и изряза кръгъл отвор. Бръкна с ръка, напипа резето и го вдигна.

Лъхна ги миризма на гнило като от устата на мъртвец. Включиха фенерите си, влязоха и

затвориха след себе си.

Слязоха по няколко стълбища. Остин спря за кратко при тъмниците, където Емил бе

демонстрирал

кървавата си почит към Едгар Алан По. Махалото се клатеше над дървената маса, но от

злощастния лорд Кавендиш нямаше и помен.

Остин влезе по погрешка в няколко задънени коридора, но като цяло безпогрешното му

чувство за ориентация го водеше в правилната посока. Скоро прекосиха костницата и се

насочиха към оръжейната. И тук вратата беше отключена. Остин я отвори и Дзавала влезе.

Напомнящата на катедрала зала тънеше в мрак с изключение на мъждиво сияние от дъното на

кораба, което се отразяваше от лъснатите брони и оръжия.

Дзавала огледа витрините.

- Уютно! Харесва ми съчетанието на готика и тежък метал. Кой е дизайнерът?

- Същият, който работил и за маркиз дьо Сад.

Двамата мъже прекосиха залата, минавайки покрай

смъртоносните реликви, на които се крепеше богатството на Фошар. С приближаването им до

рицарите светлината се усилваше. Остин вървеше напред и когато стигна до тях, съзря Скай.

Тя седеше в груб дървен стол, покрай който бяха наредени мангали. Ръцете и краката й бяха

здраво вързани с въже, а устата й беше залепена с тиксо. От двете й страни стояха лъскави

брони, сякаш готови да я защитават от свирепа атака.

Очите на Скай се разшириха и тя заклати яростно глава. Остин тъкмо посегна да извади ножа

си, за да я освободи, когато мерна нещо с периферното си зрение. Бронята от дясната му

страна се движеше.

- Мамка му! - изруга той поради липсата на по-добра идея.

Дрънчейки на всяка крачка, рицарят вдигна ръката

с меча и продължи да настъпва като робот към Остин. Той направи няколко стъпки назад.

- Някакви идеи? - попита Дзавала.

- Не и ако не носиш отварачка за консерви.

- Ами пистолетите?

- Много шум ще вдигнем.

Другата броня също оживя и тръгна към тях. Приближаваха учудващо бързо. Остин осъзна, че

ножът ще му помогне колкото и клечка за зъби. Скай се бореше отчаяно на стола си.

Остин не беше готов да го накълцат като салам. Той наведе глава и се затича като

американски футболист към по-близката броня, удряйки я с цялата си тежест право в коленете.

Бронята се олюля, изтърва меча и падна назад със страшен трясък. Обитателят й потрепна с

крака и замръзна на място.

Другият се поколеба. Дзавала повтори маневрата на Остин със същата ефективност. Втората

броня също се стовари на пода. Остин побърза да среже въжетата, с които беше вързана Скай,

а Дзавала се наведе над двамата злополучни рицари.

- С един удар - рече той гордо. - Колкото по-големи са, толкова по-тежко падат.

- Оказа се, че часовете гледане на футболни мачове не са отишли напразно.

- А ти се притесняваше за шума! Тези двамцата вдигнаха дандания като скелети, правещи

любов на ламаринен покрив.

Остин сви рамене и внимателно отлепи тиксото от устата на Скай. Помогна й да стане. Тя се

изправи на треперещите си крака, прегърна Остин и го дари с една от най-дългите и горещи

целувки, които някога бе преживявал.

- Мислех, че вече никога няма да те видя! - каза тя

От сенките в дъното се чу сребрист смях и оттам

се появи висок строен силует на жена, чието лице бе покрито с воал. Прозрачната тъкан

стигаше чак до петите й. През воала проникваше светлина и очертаваше идеалната й фигура.

- Очарователно, безкрайно очарователно! - каза тя. - Но трябва ли всеки път да идвате и да

си отивате с такъв драматизъм, мосю Остин?

Зад жената пристъпи Марсел с автоматичен пистолет в ръка. От ъглите се появиха още

шестима въоръжени мъже. Марсел взе пистолетите на Остин и Дзавала.

Остин погледна безжизнените брони на пода.

- Като гледам тая купчина ламарина, не съм единственият със склонност към драматизъм.

- Знаете, че обичам театъра. Присъствахте на мас-кения ми бал.

- Маскеният бал...

Тя бавно вдигна булото от лицето си. Косата й, която имаше вид на изпредена от златни

нишки, падна тежко върху раменете й. После бавно и прелъстител-но свали целия воал, сякаш

развиваше скъп подарък. Беше облечена в дълга бяла рокля. На тънкия й кръст проблясваше

златен колан с триглав орел. Остин се взря в студените й очи и сякаш го удари мълния.

Макар да знаеше за тайните разработки, свързани с ензимите от Изгубения град, логичният му