Изгубеният град

Всички се засмяха с изключение на Рено.

Чувството за хумор на Ролинс подсети Скай за Остин. Преди колко време напусна кораба?

Погледна часовника си и видя, че са минали едва няколко часа. Нямаше търпение да излязат

заедно. Беше очарована от грубия му профил, от изсветлялата, почти бяла коса, но не ставаше

дума просто за физическо привличане. Той беше интересен човек, пълен с контрасти. Имаше

свежо чувство за хумор и можеше да бъде добър и топъл, но зад блясъка на очите му бе

доловила диамантена твърдост. И тези великолепни рамене. Няма да се изненада, ако се

окаже, че може да върви по дъното на морето.

Погледна към Рено, който се намираше точно на противоположния край в спектъра на

привлекателността. Той седеше в другия край на тунела и се грижеше за отеклата си ръка. Скай

се намръщи, мислейки си, че най-лошото в цялата работа е, че е затворена с хлебарка като

Рено. Тази мисъл я потисна, затова стана и се приближи до стълбите, които водеха надолу към

главния тунел. Никакъв шанс! Потисна се още повече. Чудейки се как да се разсее, тя прегази

през локвите и се качи по стълбата до ледената пещера.

Ледникът вече започваше да си връща изгубените територии. Бяха се образували нови ледени

висулки. Ледът се бе удебелил и тялото не се виждаше. Шлемът още си беше в контейнера. Тя

го взе и го разгледа на светлината. Видя сложните, изящно гравирани знаци. Майсторска

работа! Стори й се обаче, че тези знаци не са просто декоративни. В тях имаше някакъв ритъм,

все едно разказваха нещо. Имаше чувството, че в метала пулсира собствен живот. Наложи се

да овладее мислите си. Явно поради липсата на кислород започваше да си въобразява разни

неща. Само да

имаше повече време, със сигурност щеше да го разгадае. А Рено да върви по дяволите!

Тя взе шлема и се отправи към тунела. Кратката разходка и липсата на кислород я изтощи.

Намери си място до стената, сложи шлема до себе си и приседна. Другите мълчаха. Виждаше

само гърдите им, които се повдигаха, за да вдишат анорексичния въздух. Осъзна, че и тя прави

същото - диша като риба на сухо, без да изпълва дробовете си. Брадичката й се отпусна и тя се

унесе.

Когато се събуди, лампите бяха угаснали. Е, значи все пак ще си умрем в тъмнина, каза си тя.

Опита се да извика на другите, да им каже сбогом, но нямаше сили. Отново се унесе.

Остин закрепи последния водоустойчив сак върху палубата зад мехуроподобната кабина и

отстъпи назад да огледа. Сиймобилът приличаше повече на механично муле, отколкото на

високотехнологично подводно средство, но се надяваше импровизацията да свърши работа.

Понеже нямаше представа колко души има под ледника, събра всички възможни водолазни

снаряжения и друга екипировка, и се молеше да му стигне.

Даде знак на Франсоа, че е готов. Французинът стоеше наблизо с радиостанция в ръка и

действаше едновременно като свръзка и преводач. Той му върна жеста и каза нещо по

радиото. Френският пилот това и чакаше.

Хеликоптерът се вдигна във въздуха, увисна над кораба и спусна въже до палубата. Остин

наведе глава от силния вятър на пропелера, грабна куката в края на въжето и я закачи за

четириточковата остигурителна система. Заедно с другите от екипа вече бяха вързали

платформата, сиймобила и останалия товар на едно, за да може хеликоптерът да ги вдигне

наведнъж.

Даде знак с вдигнати палци. Въжето се опъна, а лопатите на пропелера бясно пореха въздуха.

Въпреки оглушителния рев товарът се повдигна само с няколко сантиметра от палубата.

Общото тегло на сиймобила, на платформата и на товара надвишаваше капацитета на

хеликоптера. Остин направи знак на пилота да отпусне въжето.

- Кажи им да останат на място, докато измисля какво да правим! - изкрещя той в ухото на

Франсоа, сочейки към хеликоптера.

Докато Франсоа превеждаше, Остин се обади по своята радиостанция на Дзавала, чийто

хеликоптер кръжеше високо над кораба.

- Имаме проблем.

- Виждам. А колко хубаво щеше да бъде, ако разполагахме с тежкотоварен хеликоптер -

отвърна той.

- Може и да не се наложи - рече Остин и изложи плана си.

Дзавала се засмя.

- Животът ми трябва да е бил много скучен, преди да те срещна.

-Е?

- Трудно - каза Джо, - адски опасно, дръзко, но не и невъзможно.

Остин не се съмняваше в способностите на приятеля си. Не, тревожеха го неизвестните

променливи - промяна на вятъра, човешко невнимание или грешка в екипировката можеше

да превърне внимателно пресметнатия риск в бедствие. Една объркана дума при превода и

край. Затова щеше да се погрижи указанията да бъдат пределно ясни.

Дръпна Франсоа настрани и му каза какво иска от френския пилот. После го накара да повтори

инструкциите. Франсоа кимна разбиращо. Предаде съобщението по радиостанцията и

хеликоптерът се дръпна настрани, така че въжето да се опъне под ъгъл.

Хеликоптерът на Дзавала се приближи и също спусна въже, което Остин бързо закачи за

товара. Погледна нагоре към хеликоптерите, за да се увери, че са достатъчно далеч един от

друг. От вдигането на

товара щяха допълнително да се сближат, а той не би искал двете машини да си оплетат

лопатите.

Даде им знак да вдигат. Ревът на роторите беше оглушителен. Този път сиймобилът и