Изгубеният град

и се превърна в хеликоптер, по-малък от предишния. Спусна се над езерото, направи кръгче

около централата и кацна сред облак прах на площадката до първия.

Още преди роторът да спре, от хеликоптера скочи слаб мургав мъж, който махна на Остин за

поздрав. Джо Дзавала се приближи с лека пружинираща походка и едва забележимо спортно

полюшване на раменете. Отпуснатият му стоеж беше спомен от времето, когато се биел като

боксьор средна категория, за да се издържа в колежа. Липсата на белези по красивото му лице

показваше, че явно го е бивало.

Общителният, тих Дзавала беше нает от адмирал Сандекър веднага след завършването на

колежа „Ню Йорк Маритайм” и оттогава насам беше незаменим

член на Специалния екип. Бяха работили заедно с Остин по много задачи. Имаше гениален

технически ум и беше умел пилот, с хиляди летателни часове на хеликоптери, малки и

турбовитлови самолети зад гърба си.

Няколко дни по-рано пътуваха заедно до Франция. След това Остин пое към Алпите, а Джо

остана в Париж. Като специалист по проектирането и строенето на подводни средства, той

беше помолен да се включи в дебат за и против човешките екипажи, спонсориран от Френския

институт за морски изследвания и разработки.

Остин се обади на Дзавала по мобилния телефон, веднага щом научи за инцидента в тунела.

- Извинявай, че прекъсвам престоя ти в Париж -каза той по телефона.

- Не само това прекъсваш. Един член на Националната асамблея ме разведе из града.

- Така ли? Много любезно от негова страна.

- От нейна. Казва се Дениз. След обиколката на Париж решихме да отидем в планината,

където младата дама има вила. В момента съм в Шамони.

Остин не се изненада ни най-малко. С дълбоките си топли очи и гъста черна коса Дзавала

приличаше на по-млада версия на актьора Рикардо Монталбан. Приятната му външност,

добродушен чар и интелигентност го правеха обект на желанието за много от неомъжените

жени из Вашингтон. Всъщност Дзавала привличаше нежния пол, където и другаде да отидеше.

Понякога това разсейване дразнеше Остин, особено по време на мисия, но сега беше добре

дошло. Шамони беше съвсем близо.

- Още по-добре. Трябва ми помощта ти.

По напрежението в гласа му Дзвала разбра, че положението е сериозно.

- Тръгвам!

Сега, на голия хълм над езерото, двамата си стиснаха ръцете и Остин отново му се извини, че е

осуетил интимния му живот. На устните на Дзавала заигра лека усмивка.

- Няма проблем, братле. Дениз също е държавен служител и напълно ме разбра, когато й

казах, че дългът ме зове. - Той погледна хеликоптера. - Даже се обади тук-там да ми осигури

транспорт.

- Тогава й дължа бутилка шампанско и цветя.

- Винаги съм знаел, че си истински романтик. -Дзавала се огледа. - Красиво място, макар и

малко мрачно. Какво става?

- Ще ти обясня по пътя - отговори Остин и се запъти към хеликоптера.

След секунди вече бяха във въздуха. Докато летяха над глетчера, Остин накратко му разказа за

случилото се.

- Дяволска работа! - рече Дзавала, като чу историята. - Съжалявам за приятелката ти. Скай

ми звучи като човек, с когото бих искал да се запозная.

- Надявам се да имаш това удоволствие - каза Остин, макар да знаеше, че шансовете не са

на тяхна страна и с всяка следваща минута намаляват.

Той насочи Дзавала към долината, която му показа Лесар от покрива на електроцентралата.

Кацнаха на едно що-годе равно петно земя между скалите и зъберите. Взеха фенерчето от

сандъчето за спешна помощ на хеликоптера и тръгнаха нагоре по склона. Влагата и студът,

които лъхаха от ледника, ги пронизваха през дебелите якета. Входът към тунела беше изрязан

в бетон. Мястото около него беше осеяно с

миниатюрни каньончета. Влязоха в тунела, който по размери приличаше на онзи зад

електроцентралата. Леко наклоненият под беше мокър, а след няколко крачки започнаха да

газят вода.

- Не е най-романтичното място на света - отбеляза Дзавала, взирайки се в тъмнината.

- Така си представям река Стикс - отвърна Остин. Той се загледа в черната вода и изведнъж

усети прилив на енергия. - Да се връщаме в електроцентралата!

Още щом хеликоптерът докосна площадката, отвътре излязоха Друе и останалите.

Французинът бързо се приближи и поздрави Остин.

- Дължа ви извинение за поведението си преди малко, мосю Остин - каза той. - Не бях

запознат с всички факти около тази ужасна ситуация. Разговарях с шефовете си и

американското посолство, които ми обясниха за вас и НАМПД. Не знаех, че в тунелите под

ледника има френски граждани.

- Националната им принадлежност ли е най-важното?

- Не, не, разбира се! Inexcusable!2 Ще се зарадвате, като ви кажа, че вече повиках помощ.

Спасителният екип е на път.

- Това вече е нещо. Колко време ще им трябва да стигнат дотук?

Друе се поколеба, съзнавайки, че отговорът няма да прозвучи задоволително.

- Три или четири часа.

- Сигурно ви е ясно, че тогава ще бъде твърде късно.

Друе кършеше ръце от притеснение.

- Поне ще можем да извадим телата. Нищо повече не мога да направя.

- Аз обаче мога, мосю Друе. Ще се опитаме да ги

извадим живи, но ще ни трябва помощта ви.

_ Не говорите сериозно! Горките хора са затворени под двеста и четирийсет метра лед. - Той