Изгубеният град

години реда си, въпреки впечатляващите препоръки от НАМПД и сериозните си връзки.

Пилот беше млада морска биоложка от Южна Ка-ролина на име Санди Джексън. Със

спокойното си излъчване и с лаконичността си тя напомняше на по-млада версия на

легендарната авиаторка Жаклин Ко-кран. Беше слаба, около трийсетина годишна, а под

дънките и вълнения пуловер се криеше тяло на маратонска бегачка. Косата й, с цвят на свежи

моркови, беше прибрана под бейзболна шапка с надпис „Алвин”, обърната с козирката назад.

Гамей беше облякла удобен гащеризон, но Пол не видя смисъл да изменя на модните си

навици заради някакво си дълбоководно спускане. Беше облечен безупречно, както винаги -

специално шити избелели дънки, риза от „Брукс Брадърс” и една от големите цветни

папийонки, които колекционираше - на морски кончета. Спортното му яке беше изработено от

фина италианска кожа. Дори дългото му копринено бельо беше правено по поръчка.

Светлокестенявата му коса беше грижливо сресана на път през средата и прибрана назад по

слепоочията, с което много напомняше на герой от роман на Франсис Скот Фицджералд.

- Спускането ще бъде леко - каза Санди, докато резервоарите се пълнеха с вода и съдът

бавно потъваше надолу. - „Алвин” се потапя с около трийсет метра в минута, така че ще

стигнем до дъното след по-малко от половин час. За максималното му потапяне от пет хиляди

метра са нужни около час и половина. Обикновено по пътя надолу си пускаме класическа

музика, а нагоре - рок, но от вас зависи.

- Моцарт ще бъде подходящ - съгласи се Гамей.

След секунда кабината се изпълни с живите трели

на концерт за пиано.

- Сега сме горе-долу по средата - осведоми ги Сан-ди след петнайсет минути.

Траут посрещна новината с широка усмивка.

- Нямам търпение да видя този подводен метропо-лис.

Докато „Алвин” потъваше в дълбините, „Атлантида” се движеше бавно в кръг около мястото

на потапяне, а екипажът се беше събрал в лабораторията между мостика и щурманската

кабина, откъдето можеха да наблюдават спускането на батискафа.

Санди докладва за движението им по акустичния телефон, прие отговора и се обърна към

двамата си спътници.

- Какво знаете за Изгубения град? - попита тя, докато продължаваха да се спускат към

дъното.

- Доколкото съм чела, открит е случайно през 2000 година. Явно е било доста изненадваща

находка.

Санди кимна.

- Меко казано, по-скоро беше шокираща находка. Влачехме се зад кораба „Арго II” и

търсехме вулканична активност по Средноатлантическия хребет. Към полунощ шефът на

втората смяна забеляза нещо, което приличаше на замръзнали бели елхи, и разбра, че сме

попаднали на хидротермални полета. Не се виждаха обичайните за такива места тръбни

червеи и миди. Новината се разнесе като пожар. Скоро целият екипаж се опитваше да се

вмъкне в контролната зала. Вече се виждаха кулите.

- Чух един учен да казва, че ако Изгубеният град беше на земята, отдавна да е станал

национален парк - вметна Пол.

- Въпросът не е само какво намерихме, но и къде.

Повечето открити до момента пукнатини, като „черните пушачи” например, са разположени

близо до океански рифове, образувани при тектоничните движения на плочите. Изгубеният

град обаче се намира на девет мили от най-близкия вулканичен център. Още на следващия

ден спуснахме „Алвин” долу.

- Разбрах, че някои от колоните са високи колкото двайсететажен блок.

Санди включи прожекторите и погледна през стъклото.

- Сами вижте.

Пол и Гамей впериха очи в кръглите илюминато-ри. Бяха виждали снимки и видеокадри от

Изгубения град, но нищо не можеше да ги подготви за сцената, която се разкри пред тях.

Огромните лешникови очи на Пол премигаха от вълнение, докато батискафът се носеше над

фантастична гора от величествени колони. Гамей, не по-малко омагьосана, каза, че кулите й

напомнят на „снежните призраци”, образуващи се високо в планините, където

свръхохладената мъгла трупа купища скреж по клоните на дърветата.

Стълбовете от карбонат и слюда бяха различни на цвят - от ослепително бяло до бежово. От

прочетеното Гамей знаеше, че по-светлите са активни, а по-тъмните - угаснали. При върховете

си кулите се разклоняваха на множество перести шипове. По страните им стърчаха нежни бели

израстъци, напомнящи на гъби по стволовете на стари дървета. Постоянно се образуваха нови

и нови кристали, придаващи им вид на испанска дантела.

Санди забави ход и „Алвин” се залюля близо до един комин, чийто плосък връх беше към

десет метра в диаметър. Беше покрит с килими от растителност,

които се вееха по течението сякаш в ритъм с музиката от колоните.

- Прилича на сън! - възхити се Гамей, притаила дъх.

- Идвала съм и преди и пак губя ума и дума - съгласи се Санди, като насочи „Алвин” към

върха на високата колона. - Ето там става наистина интересно. Топлата вода, която идва от

дъното, се издига и стига под тези израстъци. Килимчетата, които виждате, са всъщност гъсти

колонии от микроорганизми. Израстъците улавят седемдесетградусовите алкални потоци,

които се издигат нагоре по комините от земната кора. Водата носи със себе си метан, водород

и минерали, изхвърляни от пукнатините. Някои смятат, че тук виждаме как на практика се е