Изгубеният град

зародил животът - каза тя тихо.

Пол се обърна към жена си.

- Аз съм си по камънаците. Ти какво мислиш за всичко това като биолог?

- Със сигурност е възможно - отвърна Гамей. -Условията тук може би са сходни на тези

отпреди милиарди години. Микроорганизмите, които живеят около колоните, приличат на

първите форми на живот в океана. Ако този процес е възможен и без вулкани, това

значително увеличава броя на местата по морското дъно, където може да е започнал животът.

Подобни пукнатини може да се окажат инкубатори за живот и на други планети. Не е

изключено на спътниците на Юпитер да има замръзнали океани, които всъщност бъкат от

живот. Средноатлантическият хребет е дълъг стотици мили, така че потенциалът за нови

открития е безкраен.

- Впечатляващо!

- Къде е епицентърът на горгоновата трева? - попита Гамей.

Санди присви очи към приборите.

- Леко на изток. Скоростта на „Алвин” е доста скромна, не повече от два възела, така че

седнете и се наслаждавайте на пътуването.

Кулите изтъняха и изчезнаха в мрака, докато ба-тискафът се отдалечаваше от Изгубения град.

Скоро обаче прожекторите осветиха нови колони.

Санди тихо подсвирна.

- Гледайте! Още един Изгубен град. Невероятно!

„Алвин” си проправяше път сред гора от кули, които се простираха във всички посоки далеч

извън обсега на ярките прожектори.

- В сравнение с това Изгубеният град прилича на малък краен квартал - отбеляза Пол,

вперил изумено очи в илюминатора. - Тук има истински небостъргачи. Този прилича на

Емпайър Стейт Билдинг.

- Хм - каза Гамей след малко, - май това е мястото.

Приближаваха към тъмнозелена завеса от водорасли, която се носеше като димна пелена

между кулите.

„Алвин” се издигна с десетина метра, премина над облака и после отново се спусна надолу.

- Интересно е да видиш подобни неща на такава дълбочина - рече Гамей и поклати глава.

Пол не откъсваше поглед от илюминатора.

- „Интересно” не е точната дума - измърмори той. - Виждате ли това долу?

Санди обърна „Алвин” така, че прожекторите да са насочени към дъното.

- Не може да бъде! - възкликна тя, сякаш бе видяла „Макдоналдс” в подводния метрополис.

Спусна батискафа на няколко метра от дъното. Там се виждаха

ясно очертани две успоредни следи на поне девет метра една от друга, които се отдалечаваха

в тъмнината.

- Изглежда не сме първите посетители - отбеляза Пол.

- Все едно е минал булдозер - каза Санди, - само дето това е невъзможно. - Тя замълча,

после с приглушен глас добави: - Може би това наистина е изгубената Атлантида.

- Добър опит, но тези следи изглеждат доста но-вички - възрази Пол.

Следите известно време вървяха направо, след това завиваха между две кули, високи почти

сто метра. На няколко места срещнаха полегнали кули, напомнящи на съборени кегли за

боулинг. Други бяха сринати на купчини прах. Нещо много голямо и мощно беше преминало

през новия Изгубен град.

- Прилича на подводна операция за обезлесяване.

Двамата Траут се заловиха да заснемат пораженията с видеокамерите и фотоапаратите. Бяха

навлезли поне на половин миля в новото поле с пукнатини. Първият Изгубен град приличаше

на малка борова горичка в сравнение с внушителния лес от секвои тук. Някои от кулите бяха

толкова високи, че върховете им не се виждаха. От време на време се налагаше да заобикалят

огромни пелени от водорасли.

- Слава Богу, че имаме камери - рече Санди, - тези горе никога няма да повярват какво сме

видели.

- Аз самият не вярвам - съгласи се Пол. - Аз... какво беше това?

- И аз го видях - потвърди Гамей, - над нас премина голяма сянка.

- Кит? - предположи съпругът й.

- Не и на тази дълбочина - възрази тя.

- Ами гигантска сепия? Чувал съм, че плуват по-дълбоко от китовете.

- На такова място всичко е възможно.

Пол помоли Санди да намали скоростта и бавно да завърти батискафа.

- Няма проблем.

Батискафът започна бавно да се завърта. Намираха се сред гъсто разположени кули, които

ограничаваха видимостта им във всички посоки.

Кулите отпред сякаш трептяха като струни на пиано. След това две или три от тях се срутиха

като на забавен кадър и се превърнаха в облаци прах. Пол изпитваше смътното усещане, че

нещо черно и чудовищно по размери се показва от праха и приближава право към тях.

Извика на Санди да включи на заден ход, съзнавайки, че са прекалено бавни, за да избягат от

каквото и да е, различно от медуза. Тя обаче беше вцепенена от приближаващия бегемот и

когато се опомни, бе твърде късно.

„Алвин” се разтресе, а по корпуса му отекна силно дрънчене на метал.

Санди се опита да го задвижи назад, но батискафът не реагира.

Пол отново погледна през илюминатора.

Там, където допреди миг прожекторите осветяваха гора от бели и бежови кули, сега зееше

чудовищна паст.

Огромният търбух безмилостно погълна „Алвин”.

От „Алвин” не отговориха на повикването и макар още да му бе рано да излиза на

повърхността, тревогата на борда на „Атлантида” нарастваше с всяка изминала секунда.

Отначало никой не се притесняваше. Батискафът нямаше ни едно петънце в историята си по

отношение на сигурността и беше снабден с надеждни аварийни системи. Но напрежението

нараст-на, когато се появи странният кораб.