Изгубеният град

предпочиташе екзотичните автомобили, у дома Остин караше една от безличните коли от

автопарка на НАМПД. Сега, когато „Ролс Ройс”-ът хвърчеше по хълмове и долини, той се

чувстваше като на летящо килимче.

Скай седеше до него с разпилени от вятъра коси. Тя забеляза леката усмивка на устните му.

- Давам петаче да разбера какво си мислиш.

- Радвах се на добрия си късмет. Карам великолепна кола през пейзажи, достойни за

картина на Ван Гог, до мен седи прекрасна жена и на всичкото отгоре НАМПД ми плаща за

това.

Тя погледна с копнеж преминаващите пред погледа им картини.

- Всъщност, жалко, че ти плащат. Иначе можеше да забравим за Фошар и да идем, където

си поискаме. Писна ми от тази гадна история.

- Няма да отнеме много време - отвърна Остин. - Преди малко подминахме очарователен

aubergeK След визитата при мадам Фошар, можем да спрем там за вечерята, която все

отлагаме.

- Още една причина да приключим колкото можем

‘ Хан. странноприемница (фр.) - Бел. прев.

по-бързо срещата с нея. - Наближиха кръстовище Скай погледна картата. - Скоро трябва да се

отклоним

След няколко минути Остин подкара по тесен ма-кадамов път. От него се отклоняваха черни

пътища водещи към лозята, които се простираха, докъдето поглед стигаше. Най-сетне лозята се

разредиха и се озоваха пред електрифицирана телена ограда, на която висяха табели с надпис

„Преминаването забранено” на няколко различни езика. Портата беше отворена, така че те

продължиха и стигнаха до гъста гора. Дърветата притискаха пътя от двете страни, а короните

им възпираха слънчевите лъчи.

Температурата падна с няколко градуса. Скай зиморничаво обви ръце около раменете си.

- Студено ли ти е? Мога да вдигна прозорците -предложи Остин.

- Не, добре съм. Не бях готова за рязката промяна от слънчевите поля и лозя. Тази гора е

толкова... зловеща.

Остин хвърли поглед през прозореца. Зад гъстите дървета се виждаше само тъмнина. От

време на време между тях се откриваше някое усойно блато. Включи фаровете, но те само

подчертаха мрака.

След това околността се промени. Пътят се разшири, ограден от двете страни от високи

дъбове. Клоните им се сплитаха високо над главите и образуваха дълъг тунел, който се

простираше поне на километър пред тях, след което внезапно свършваше. Пътят започна да се

изкачва нагоре.

- Мои Dieu!2 - възкликна Скай, когато видя масивното гранитно здание на хълма пред тях.

Остин обхождаше с поглед заострените кули и високите назъбени стени.

2 Боже мой! (фр.) - Бел. прев.

- Имам чувството, че сме преминали през прозорец във времето и сме се озовали в

Трансилвания през че-тиринайсети век.

- Величествено по някакъв злокобен начин - каза тихо Скай.

Запленен от архитектурата, Остин я погледна косо.

- Същото са казвали и за замъка на Дракула.

Той подкара „Ролс Ройс”-а по алеята, покрита с бял чакъл. Минаха покрай фонтана, в средата

на който облечени с брони мъже си нанасяха смъртоносни удари в кървава битка. Бронзовите

им лица бяха изкривени от болка.

- Очарователно!

- Гротескно - отврати се Скай.

Остин паркира близо до извития мост над рова с вода. От зелено-кафявата повърхност на

застоялата вода се носеше миризма на блато. Минаха по моста и след портата се озоваха в

обширен павиран двор, който обграждаше целия замък и го отделяше от стените около него.

Никой не ги посрещна, така че те продължиха напред и се качиха по стълбите към терасата,

опасваща предната част на сградата.

Остин сложи ръка на масивното чукало на дървената врата, облицована с железни ленти.

- Изглежда ли ти познато?

- Същият орел като на шлема и на самолета.

Той кимна, вдигна чукалото и удари два пъти.

- Предчувствам, че вратата ще ни отвори беззъб гърбушко на име Игор.

- Ако се окажеш прав, ще си плюя на петите.

- Ако се окажа прав, ще те помоля да не ми се из-пречваш на пътя.

Мъжът, който им отвори, обаче не беше нито

беззъб, нито гърбав. Беше висок, рус и облечен с бял костюм за тенис. Може да беше на

четирийсет или петдесет, но нямаше как да се определи със сигурност защото лицето му бе

гладко, а фигурата - стройна като на професионален спортист.

- Вие трябва да сте мистър Остин - каза той с широка усмивка и протегна ръка за поздрав.

- Точно така. А това е асистентката ми мадмоазел Буше.

- Аз съм Емил Фошар. Приятно ми е да се запознаем. Много мило от ваша страна да

дойдете чак от Париж. Майка ми с нетърпение ви очаква. Моля, последвайте ме.

Той покани гостите в просторно фоайе и с отривиста крачка ги поведе по застлания с килим

коридор. Високите сводести тавани бяха изрисувани с митични сцени с нимфи, сатири и

кентаври сред неземни горски пейзажи.

- Дотук с теорията ти за Игор - прошепна Скай в ухото на Остин.

Коридорът изглеждаше безкраен, но в никакъв случай скучен. По дървената ламперия на

стените бяха закачени огромни гоблени със средновековни ловни сцени, на които

благородници и земевладелци в реални размери пробождаха със стрели злощастни елени и

глигани.

Фошар спря пред една врата, отвори я и ги покани да влязат.

Стаята, в която се озоваха, контрастираше с гран-доманската архитектура на останалата част от