Изгубеният град

- Не, разбира се - ухили се Остин, - благодаря, че ми спестихте маневрите.

- Чудесно! Да влезем вътре. Гостите ще дойдат всеки момент.

Емил ги въведе в замъка и след като се качиха по широкото стълбище до верандата на втория

етаж, им показа две съседни стаи за гости. Тази на Остин всъщност се оказа малък апартамент

със спалня, баня и дневна в бароков стил, с тежък плюш и позлатени елементи, които

напомняха на викториански бардак.

На леглото, покрито с балдахин, лежеше костюмът му. Почти му беше по мярка, опъваше му

само в раменете. Остин се преоблече и хвърли един поглед в голямото огледало. После почука

на вратата, свързваща апартамента му с този на Скай. Тя открехна и надникна. Като видя

Остин в костюма на шут с бели и черни квадрати и шапка със звънче, тя избухна в смях.

- Мадам Фошар има по-силно чувство за хумор, отколкото очаквах!

- Едно време учителите все ми се караха, че се държа като шут. Я да те видим тебе.

Скай влезе в стаята и се завъртя бавно като мане кенка на сцена. Беше облечена в тясно черно

трико което подчертаваше всички извивки на тялото й. На ръцете и краката си имаше пухкави

пантофи и ръкавици, а на главата - лента с две заострени ушички.

- Какво мислиш? - попита тя, като направи още един пирует.

Остин я гледаше с несдържана мъжка възхита.

- Иде ми да измяуча.

На вратата леко се почука. Беше прислужникът Мар-сел. Той изгледа Скай като лъв, зърнал

примамлива плячка, после дребните му очички се преместиха към Остин и устните му се

разтегнаха в презрителна усмивка.

- Гостите пристигат - съобщи той с глас, напомнящ на изсипващ се от лопата чакъл. - Мадам

Фошар помоли да ви заведа в оръжейната, където ще бъдат поднесени коктейлите и вечерята.

- Гангстерският му тон рязко контрастираше с официалния му вид на иконом.

Остин и елегантната му спътничка сложиха черните маски на лицата си и последваха

широкоплещестия прислужник по стълбите към първия етаж. Отдалече чуха гласове и смях,

идващи от оръжейната зала. Около две дузини мъже и жени, облечени във фантастични

костюми, се разхождаха около бара, поставен пред витрината с боздугани. Прислужници,

които приличаха на клонинги на Марсел, си проправяха път през тълпата с подноси с хайвер и

шампанско. Струнен квартет в костюми на мишки свиреше тиха музика.

Остин взе две чаши от преминаващия сервитьор и подаде едната на Скай. След това двамата

си намериха удобно място под пиките на рицарите, където можеха да си пият шампанското и

да наблюдават гостите. Разпределението между мъже и жени изглеждаше

сравнително равномерно, макар да беше трудно да се определи заради костюмите.

Остин тъкмо се опитваше да отгатне темата на карнавала, когато към тях се приближи голяма

черна птица, носеща се като кораб в морето. Поклащайки се на жълтите си крака, птицата се

наведе напред, застрашително доближи черния си клюн към окото на Остин, след което пропя

с британски акцент и завалени думи:

- „Веднъж, среднощ, във час нещастен”... Как беше нататък?

„Нищо не е по трудно за разбиране от аристократичен британец, фиркан до козирката”,

помисли си Остин, а на глас довърши стиха:

- „Аз, уморен, безучастен...’”

Птицата плесна с криле и грабна чаша шампанско. Когато понечи да отпие, клюнът му попречи

и той го вдигна на челото си. Червендалестото, развеселено лице отдолу напомни на Остин за

Джон Бул, смешният англичанин от комиксите.

- Винаги е удоволствие да срещнеш начетен джентълмен - рече птицата.

Остин представи Скай и себе си. Птицата протегна облечената си в крило ръка.

- Тази вечер съм Нивга вече, но когато не се разхождам като мрачната птица на По, се

подвизавам под името Кавендиш. Лорд Кавендиш, което иде да покаже колко изпаднала е

някога гордата ни нация, щом стар пияница като мен носи рицарско звание. Сега ще

прощавате, но чашата ми е празна. Нивга вече! - Той се оригна шумно и се заклатушка в

търсене на нова чаша шампанско.

Едгар Алън По, разбира се! Това е темата на карнавала.

Кавендиш беше един добре подпийнал Гарван. Скай беше Черният котарак. Самият Остин -

шутът от „Бъчвата с амонтилядо”.

Остин огледа останалите гости. Видя жена, маскирана като труп с мръсни окървавени одежди -

„Падението на дома на Ашър”. Друга пък носеше пелерина с миниатюрни звънчета - „Звънчета

и камбани”. На бара се беше подпрял орангутан с чаша мартини в ръка - „Убийствата на улица

„Морг”. Орангутанът разговаряше с огромен бръмбар с череп на черупката - „Златният

бръмбар”. Явно мадам Фошар имаше не само чувство за хумор, но и влечение към гротеската.

Музиката спря и залата замлъкна. На вратата се появи фигура. Кавендиш, който тъкмо се

връщаше с нова чаша в ръка, измърмори „Мили Боже!” и се мушна сред останалите, сякаш

търсеше закрила от тълпата.

Всички очи се впериха във високата жена, която изглеждаше като току-що излязла от гроба.

Дългият й плащ и изпитото й мъртвешко лице бяха опръскани с кръв. Устните й бяха съсухрени,

а очите - хлътнали в дълбоките си гнезда. Когато тя влезе, в стаята се чу сподавено ахване.

Жената се спря и погледна гостите в очите. След това тръгна през залата, сякаш се носеше на