Изгубеният град

излетяха от местата си. Пол се опита да избегне сблъсъка с Гамей и слабичката Санди, но

двуметровото му тяло не беше пригодено за акробатични изпълнения и той се размаза в

херметичната преграда. Когато звездите пред очите му най-после изчезнаха, той видя лицето

на Гамей, надвесено над него. Изглеждаше притеснена.

- Добре ли си? - попита тя с угрижен глас.

Той кимна. Надигна се и внимателно попипа главата си с пръсти. Болеше го, но нямаше кръв.

- Какво стана? - попита Санди.

- Не знам. Ще погледна.

Мъчейки се да потисне лошото предчувствие, Пол изпълзя до илюминатора. За миг се почуди

дали не халюцинира заради удара по главата. Срещу себе си видя намръщено мъжко лице. И

мъжът го видя. Почука на акрилното прозорче с дръжката на пистолета си и вдигна палец

нагоре. Смисълът беше ясен: отворете люка.

Гамей беше притиснала лице в другия илюминатор.

- Тук има един голям грозник - каза тя, - и носи пистолет.

- От тази страна също - отвърна Пол. - Искат да излезем.

- Какво ще правим? - попита Санди.

Някой започна да тропа силно по корпуса.

- Посрещаните ни губят търпение - рече Гамей.

- Виждам - каза Пол, - и ако не измислим как да превърнем „Алвин” в бойна подводница,

ще трябва да правим, каквото кажат.

Той се протегна и отвори люка. Вътре нахлу топъл влажен въздух и в кръглия отвор се появи

същото лице, което видя през люка. Мъжът му махна с ръка и се отдръпна. Траут провря глава

и рамене в отвора и видя, че батискафът е обграден от шестима въоръжени мъже.

Той бавно излезе върху корпуса. Санди го последва и кръвта се дръпна от лицето й, когато

видя непознатите. Замръзна на място, но Гамей чакаше да излезе и Пол й помогна да седне до

него.

„Алвин” се намираше в ярко осветено помещение, голямо колкото паркинг за три коли. Във

въздуха се носеше силна миризма на море. От корпуса се стичаше вода и капеше в малки

локвички на пода. Някъде в далечината се чуваше приглушено бръмчене на мотори. Пол

предположи, че се намират в трюма на огромна подводница. В единия край на помещението

стените се извиваха и образуваха нещо като голяма механична уста. Подводницата явно беше

погълнала батискафа като скарида.

Един от мъжете натисна ключ на стената и от другата страна срещу устата се отвори врата. Той

им посочи натам с цевта. Пленниците минаха през вратата и се озоваха в по-малка зала, която

приличаше на фабрика за роботи. На стената висяха поне дузина „лунни скафандри”, чиито

дебели ръце завършваха с механични щипки. От работата си в НАМПД Пол знаеше, че това са

батискафи с човешка форма, предназначени за продължителни гмуркания на голяма

дълбочина.

Вратата се затвори и пленниците тръгнаха по

коридора, като пред и зад тях вървяха по трима въоръжени мъже. По сините им водолазни

костюми нямаше никакви отличителни знаци. Бяха мускулести, сурови на вид, късо

подстригани и се движеха с увереността на добре обучени войници. Изглеждаха към трийсет-

четирийсет годишни - прекалено възрастни за новобранци. Нямаше как да отгатнат

националната им принадлежност, защото мълчаха и комуникираха единствено с жестове. Пол

предположи, че са наемници, може би някакъв специален военен отряд.

Пресякоха множество коридори. Накрая въведоха пленниците в една кабина и вратата зад

гърба им се затвори. В малкото помещение имаше две койки, стол, празен шкаф и чешма.

- Уютно - рече Гамей, оглеждайки тясната кабина.

- Това сигурно е трета класа - пошегува се Пол. Главата му беше замаяна и той се подпря на

стената. Забелязал угриженото лице на жена си, побърза да каже: - Добре съм. Само трябва да

поседна.

- Трябва ти и малко първа помощ - възрази тя.

Пол приседна на края на койката, а тя намокри една

кърпа със студена вода от чешмата и я сложи на слепоочието му, за да намали отока. Двете със

Санди се редуваха да мокрят студения компрес. Накрая отокът спадна. Пол внимателно

намести папийонката, която се беше изкривила, и среса косата си с пръсти.

- По-добре ли си? - попита Гамей.

Освежен, Пол се ухили и отговори:

- Винаги си твърдяла, че някой ден ще си разбия главата.

Санди се разсмя въпреки тревогата си.

- Как успявате да запазите спокойствие? - възхити се тя.

Невъзмутимостта на Пол беше въпрос не толкова на смела поза, колкото на прагматизъм и

вяра в собствените способности. Като член на Специалния отряд на НАМПД той беше свикнал с

опасностите. Академичната му външност и поведение прикриваха твърдост на характера,

наследена от дедите му. Прадядо му бил член на морската спасителна служба, където девизът

бил: „Задължително е да излезеш, не е задължително да се върнеш”. Дядо му и баща му,

които се препитаваха с риболов, го бяха възпитали да уважава морето и му бяха показали

всичко, което знаеха за него, а той се беше научил да разчита на собствените си сили и

съобразителност.

Със слабата си спортна фигура и грациозни движения, лъскавата тъмночервена коса и сияйна

усмивка, хората понякога взимаха Гамей за фотомодел или актриса. Малцина биха повярвали,

че като малка била същинска мъжкарана, израснала в Уисконсин. Макар надарена с всички

възможни женски качества, тя не беше цвете в саксия. Руди Гън, помощник директорът на