Изгубеният град

- Аз ще му кажа. Не се притеснявай, бездруго мислеше да го сменя с „Бентли”. Просто ще го

обяви за откраднат. - На устните й цъфна обичайната й слънчева усмивка. - Пък и доколкото

познавам Шарл, най-вероятно наистина е бил откраднат.

По лицето й премина сянка.

- Вярваш ли на това, което каза горкият Кавендиш? Че Фошар са започнали Първата

световна война и носят поне частична отговорност за Втората?

Остин помисли над въпроса, дъвчейки кроасана си.

- Не знам. Сам човек не започва война. Надменността, глупостта и лошата преценка също

имат роля.

- Така е, но помисли си, Кърт. През 94 година Великите сили са били водени от някои от най-

неспособ-ните лидери в историята. Решението за конфликта е било в ръцете на шепа хора.

Никой не е бил особено интелигентен. Един цар или кайзер не се допитва до народа си дали

да започне война. Мислиш ли, че е невъзможно една малка, богата и решителна група от хора

като Фошар и други производители на оръжие да из-манипулират тези лидери, да се

възползват от проблемите им и да повлияят на решението им? А след това да се погрижат за

подходящо събитие като убийството на ерцхерцога, което да даде начало на войната?

- Със сигурност е възможно. При Втората световна война ситуацията е била различна, но със

същата избухлива смес, чакаща само една искра.

- Значи, смяташ, че в обвиненията му е има известна доза истина?

- След като се запознах с Фошар, mere etfils\трябва Да призная, че ако някой е в състояние

да започне война, то това са те. Реакцията им, когато Кавендиш си отвори устата, беше

достатъчно красноречива.

Тя потрепери, като си спомни смъртта на англичанина.

- Кавендиш твърдеше, че Жул Фошар се е опитвал да спре войната - каза тя. - Знаем, че е

стигнал само до ледника Дормьор. Ако беше успял да премине Алпите, щеше да кацне в

Швейцария.

- Схващам накъде биеш. Неутрална страна, в която би могъл да разкрие пред света

заговора на семейството си. Да помислим... Фошар е бил богат и влиятелен човек, но му е

било нужно доказателство. Документи или тайни книжа.

- Разбира се! - възкликна Скай. - Сейфът, който е носел със себе си. Фошар не са искали

мръсната им тайна да излезе наяве.

- Все още не разбирам - каза Остин след кратък размисъл. - Да кажем, че успеем да извадим

тялото на Жул и да изровим уличаващите документи. Фошар ще се справят с лошата реклама.

Ще наемат пиар агенция, която да извърти историята. Могат да кажат, че документите са

подправени. И не съм сигурен, че някой ще се заинтригува особено, освен шепа историци.

- Защо тогава наводниха тунела, застреляха Рено и се опитаха да убият нас?

- Има и друга теория. Да предположим, че „Ланс” са на прага на голяма сделка: сливане,

нов продукт или следваща война - добави той с кисела усмивка. -Заглавията за опетненото им

минало може да осуетят плановете им.

- Звучи логично.

- Това, в което не намирам логика, е защо Жул е носел шлема със себе си.

- Ексцентрик като всеки Фошар.

- Мило предположение - отвърна Остин свъсено - Фошар са маниаци и убийци, но не

правят нищо без причина. Мисля, че не просто се опитват да скрият семейната история. Те

отчаяно се опитват да си върнат шлема. Тази стара стоманена тенджера е много важна за тях.

Трябва да разберем защо.

- Може Шарл да е напреднал в изследването си. Ще му се обадя при първа възможност.

На вратата се почука. Появи се камериерката с пликове с покупки в ръка. Остин беше взел

портфейла си с малко пари в брой и кредитни карти. Даде й добър бакшиш, а после двама със

Скай облякоха новите си дрехи. Червената рокля прилягаше на стройната фигура на Скай като

шита по мярка. Остин се беше сдобил с черни панталони и бяла риза. Консервативно, но

непривличащо вниманието.

Човекът на рецепцията им повика кола под наем. „Пежо”-то, което пристигна, не беше „Ролс

Ройс”, но пътуването до Париж определено им помогна да се отърсят от спомените за

паяжините в катакомбите на Фошар. Остин натискаше здраво педала на газта. Колкото повече

се отдалечаваха от замъка, толкова по-добре се чувстваха.

Остин вече почти беше запял „Марсилезата”, когато в далечината видяха върха на Айфеловата

кула. Скоро навлязоха в Париж. Отбиха се в апартамента на Скай и тя се обади на търговеца

на антики, за да му каже, че отива при него в Прованс. Дарне се зарадва и каза, че имали

много неща за обсъждане. Скай прибра

малко багаж в един сак и Остин я остави на гарата. Тя го целуна по двете бузи и се качи на

влака.

Когато Остин се върна в хотела и поиска ключа си 0т рецепцията, служителят се усмихна

широко.

- А, мосю Остин. Много се радваме да ви видим отново. Един господин ви чака от известно

време - той погледна към лобито.

На удобното кожено кресло се беше изтегнал мъж, който привидно спеше. Беше покрил

лицето си с вестник „Льо Фигаро”. Остин се приближи, вдигна вестника и видя мургавото лице

на Джо Дзавала.

Остин го потупа по рамото.

- Охрана на хотела! - каза той с гласа на инспектор Клузо. - Елате с мен!

Дзавала премигна и отвори очи.

- Тъкмо навреме.

- Чувствата са взаимни, братле. Мислех, че си в Алпите и затопляш френско-американските

отношения.

Дзавала седна.