Изгубеният град

- Изключително! Говори се, че е много саможива. Как ви се стори на вас?

- Нещо между скорпион и паяк черна вдовица - отговори Скай, без да се колебае. - Каза, че

средният орел е този на Фошар, които са взели властта след много бракове и смърти.

Уибл се разсмя нервно.

- А каза ли ви колко от тези смърти са били преждевременни и колко от браковете -

насочени единствено към укрепването на властта им?

- Мадам Фошар разказва доста избирателно за

семейството си. Така например отрича, че са били достатъчно могъщи, за да предизвикат

Първата световна война и че са имали пръст в провокирането на Втората

- Тези слухове се носят от много години. Някои производители на оръжие наистина са

насърчавали войната. Фошар са били най-активните. Аха! Вие къде го чухте?

- От един англичанин на име Кавендиш. Той каза също така, че Фошар са откраднали

технологията на неговото семейство за производство на стомана.

- А, сър Кавендиш. Да, това е вярно. Семейството му откри забележителен начин за

обработване на метала. Фошар го откраднаха. - Уибл погали с пръсти шлема. - Кажете ми,

виждате ли нещо необичайно в герба?

Скай го разгледа внимателно. Първо не забеляза нищо, но после очите й се разшириха от

удивление.

- Момент! В ноктите на единия крак има повече копия, отколкото в другия.

- Набито око, аха! И аз забелязах същото и го сравних с герба на Фошар. В оригиналния му

вид броят на копията е еднакъв. Когато го разгледах по-внимателно, установих, че

допълнителното копие е поставено значително по-късно от времето, когато е бил изработен

шлемът. Може би през последните стотина години.

- Каква може да е причината?

Уибл се усмихна загадъчно и постави шлема под монтирана на стойка лупа.

- Вижте сама, мадмоазел Лабел.

Скай се взря през увеличителното стъкло.

- Дръжката и върхът на копието всъщност са съставени от знаци. Цифри и букви. Ела да

погледнеш, Шарл.

Дарне също се наведе над лупата.

- Прилича на алгебрично уравнение.

- Да, да, аха! И на мен така ми се струва - рече Уибл. - Но не можах да го дешифрирам. За

тази работа си трябва специалист.

- Кърт каза, че този шлем може би крие ключа към загадката на Фошар - замисли се Скай. -

Трябва да се върна в Париж и да го покажа на някой криптолог или математик от

университета.

- Жалко - натъжи се Уибл, - надявах да са успея да му направя копие. Може би друг път?

Скай се усмихна.

- Да, мосю Уибл. Може би друг път.

Той върна шлема в кутията и я подаде на Скай. Двамата с Дарне му благодариха и се

сбогуваха. Скай помоли антикваря да я закара до гарата. Дарне се разочарова от бързото й

заминаване и се опита да я убеди да му погостува. Но Скай беше непреклонна и му обеща

някой път да дойде за по-дълго.

- Щом това е решението ти, длъжен съм да го уважа - съгласи се накрая Дарне. - Ще се

видиш ли с мистър Остин?

- Надявам се. Имаме уговорка за вечеря. Защо питаш?

- Боя се, че може би си в опасност, и ще бъда по-спокоен, ако той е наблизо да те наглежда.

- Мога да се грижа за себе си, Шарл. - Тя го целуна по бузите. - Но ако ще се почувстваш по-

добре, ще му звънна.

- Благодаря ти. И се обади, когато стигнеш у дома.

- Прекалено много се тревожиш! Но ще ти се обадя.

Вярна на думата си, малко след като влакът потегли на север, тя се опита да се свърже с Остин.

Служителят на рецепцията каза, че има съобщение за нея:

- Мистър Остин каза, че е изникнал спешен слу чай, и при първа възможност ще ви се обади.

Тя се зачуди какво ли може да е било толкова спешно, че да замине без да я предупреди, но

вече го познаваше достатъчно добре, за да знае, че е човек на действието. Беше сигурна, че ще

спази обещанието си.

Пътуването от Екс продължи по-малко от три часа. Когато влакът стигна в Париж, вече беше

късна вечер и Скай взе такси до апартамента си.

Плати на шофьора и тъкмо да отключи входната вратата, чу зад гърба си силен глас, който

попита на развален френски:

- Прощавайте, говорите ли английски?

На светлината на уличната лампа Скай видя висок мъж на средна възраст. До него стоеше

усмихната жена с пътеводител в ръка.

Туристи, помисли си Скай. Вероятно американци, съдейки по ужасния акцент.

- Да, говоря английски. Изгубили ли сте се?

Мъжът се усмихна смутено.

- Да, както винаги.

- Съпругът ми мрази да пита за посоката дори у дома. Търсим Лувъра.

Скай се опита да сдържи усмивката си, чудейки се защо им е притрябвал Лувърът посред нощ.

- На десния бряг е. Малко е далеч оттук, но можете да се разходите до станцията на

метрото. Ще ви обясня.

- Имаме карта в колата. Ще ни покажете ли къде се намираме в момента?

Още по-зле. Париж не е място за шофьори, които не познават града. Тя ги придружи до колата,

паркирана до тротоара. Жената отвори вратата, наведе се, но след малко пак се подаде

навън.

- Бихте ли се пресегнали, скъпа, че гърбът ми...

- Разбира се.

Стиснала в лявата си ръка чантата с шлема, Скай се наведе, но не видя карта на седалката. В

този момент почувства убождане по дясното бедро, все едно я ужили пчела. Инстинктивно

сложи ръка на мястото и изведнъж забеляза, че американците я гледат. Лицата им започнаха

необяснимо да се размазват.

- Добре ли сте, скъпа? - попита жената.