Изгубеният град

нито пиеше, нито ругаеше. Това бе един от моментите, в които му се искаше да не бе толкова

набожен.

- Какво, за Бога, е това?! - пресипнало изшепна той.

- Същество от кошмарите - отвърна лекарят. - Никога не съм виждал нещо подобно.

- А другият?

Лекарят отвори и втория чувал. Там лежеше красив сивокос мъж на петдесет-шейсет години.

- Затвори ги - нареди капитанът. - От какво са умрели?

- И двамата... мъже са били убити от огнестрелно оръжие.

Капитан Брус му благодари и се насочи към трапезарията. Уплашените допреди малко лица

сега го посрещнаха усмихнати, благодарение на щедрото вливане на храна и ром. На една

маса видя Остин, който разговаряше с Пол и Гамей.

Остин слушаше, потънал в мисли, докато двамата се редуваха да му разказват за отвличането

и плен-ничеството си. Когато погледът му срещна очите на капитан Брус, той топло се усмихна.

- Здравейте, капитане! Както виждате, горещо оценяваме гостоприемството ви.

- Радвам се да го чуя. Дали може да разменим няколко думи насаме, мистър Остин?

Остин забеляза сериозното му изражение. Беше му съвършено ясно за какво иска да говорят.

- Разбира се!

Капитанът го заведе в една каюта, близо до трапезарията и го покани да седне.

- Имам някои въпроси към вас.

- Давайте!

- За тези тела. На кого... или на какво са те всъщност?

- Едното е на шотландски химик на име МакЛийн, Ангъс МакЛийн. Не съм сигурен на кого е

или е било другото. Казаха ми, че е мутант, резултат от несполучлив научен експеримент.

- Що за експеримент може да създаде такова чудовище?

- Не съм запознат с подробностите.

Капитанът поклати глава невярващо.

- Кой ги е застрелял?

- Бяха убити при опит за бягство от острова, къде то са били държани в плен. - После

съобщи координатите.

- Забраненият остров? Патрулирам из тия води две десетилетия, а кракът ми не е стъпвал

там. Какво, за Бога, правехте там?

- Колегите ми Пол и Гамей Траут, както и пилотът на батискафа „Алвин”, бяха задържани

против волята им. Отидохме на спасителна операция и се сблъскахме с някои проблеми.

- Кой ги е държал в плен?

- Не знам. Предлагам да изясним всичко това, като стигнем до брега.

В каютата влезе млад моряк и подаде на капитан Брус сгънат лист хартия.

- Тези съобщения току-що пристигнаха, сър.

- Благодаря.

Капитанът се извини и ги прочете. После подаде едното на Кърт. Беше от Руди Гън и гласеше:

„Радвам се, че сте добре. Чакам подробности. Руди”.

Когато прочете другото съобщение, капитанът повдигна вежди.

- Явно имате добри връзки, мистър Остин. От ад-миралтейството са се свързали с

централата на Бреговата охрана. Заръчали са да се отнасяме с изключително внимание към

вас и да ви осигурим всичко, което пожелаете.

- В британските кораби още ли се прави грог?

- Не, но в каютата си имам бутилка хубаво шотландско уиски.

- Ще свърши чудесна работа - отвърна Остин.

Съвсем друго посрещане ги очакваше в Къркуол, столицата на Оркни. На брега бяха наредени

автобус, катафалка и двайсетина души в бели предпазни костюми с качулки.

Остин стоеше на перилата заедно с капитан Брус.

- Това е или екип за деконтаминация, или последният писък в британската мода.

- Така, като гледам, хората ми няма скоро да излязат в отпуск - рече капитанът. - „Скапа” и

екипажът са поставени под карантина, в случай че сте ни оставили някой гаден микроб на

борда.

- Съжалявам, че ви причинихме толкова неприятности, капитане.

- Глупости! Определено ни разнообразихте. Пък и, както казах, това ни е работата.

Остин стисна ръката му, а после слезе по мостчето заедно с другите бегълци. Всеки от тях, щом

стъпеше на земята, трябваше да облече прозрачен найлонов костюм, шапка и хирургична

маска. След това ги изпратиха до автобуса, а труповете натовариха в катафалката. Помолиха

ги да не вдигат щорите на прозорците. След около пет минути автобусът спря пред голяма

тухлена сграда, може би някогашен склад.

Вътре в сградата беше опъната голяма палатка, предназначена за деконтаминационна

лаборатория и обслужвана от други хора в бели защитни облекла. Всички, които бяха стъпвали

на острова, бяха помолени да вземат душ, а дрехите им бяха прибрани в найлонови

чували и отнесени за анализ. След това им раздадоха болнични дрехи. Почувстваха се като

група пациенти в психиатрия, наобиколени от доктори в найлонови защитни облекла, които

трябваше да определят дали са годни да се завърнат в човешкото общество. Въпреки

унижението, с тях се отнасяха изключително любезно.

След прегледа Остин и колегите му от НАМПД получиха току-що изпраните си и грижливо

сгънати дрехи. После ги отведоха в малка, сравнително гола стая само с няколко стола и маса.

Зад масата седеше мъж в костюм на тънки райета, който при влизането им стана и се

представи като Антъни Мейхю. Каза, че е от МИ5, британското вътрешно разузнаване, и ги

помоли да седнат. Мейхю имаше изящни черти и изискан акцент, което накара Остин веднага

да попита:

- Оксфорд?

- Всъщност Кембридж - усмихна се той. Говореше с кратки изречение, сякаш мислено

орязваше всички излишни думи. - Разликата е трудно доловима. Извинявам се за

притеснението от докторите и лабораторните служители в скафандри. Надявам се да не е било

проблем.