Изгубеният град

Мейхю дръпна чаршафа върху лицето на съществото.

- Горкият човек - рече Дзавала, загледан в щастливите лица на снимката от часовника. -

Колко жалко за стоте години живот.

- Може би това е само върхът на айсберга - каза Мейхю. - Кой знае колко хора са се

простили с живота си, за да се запази тази ужасна тайна.

- Не ги обвинявам, че не са парадирали с прова като този на масата тук - отбеляза Гамей.

- Не е само това - продължи Мейхю. - Да предположим, че еликсирът бъде усъвършенстван.

Щ0 За свят ще бъде този, в който някои хора могат да живеят по-дълго от други?

- Свят с чувствително нарушен баланс - каза Гамей

- И аз така смятам, но не ме бива за предсказател. Ще оставя този въпрос на анализаторите

и политиците. Възнамерявате ли да останете по-дълго във Великобритания?

- Вероятно не - отговори Остин. - Ще обсъдим плановете си и ще ви информираме.

- Ще ви бъда благодарен. - Мейхю му подаде визитка с името и телефонния си номер. -

Можете да ми се обаждате по всяко време на денонощието. Междувременно трябва да ви

помоля информацията за случилото се да не се изнася.

- Ще изпратя доклада си само до Дърк Пит и Руди Гън. Сигурен съм, че Океанографският

институт „Уудс Хоул” живо се интересува от съдбата на батискафа си.

- Добре. Ще ви осведомя какво са намерили нашите войници на острова. Може би ще

успеем да проследим кой стои зад всичко това. Убийства, отвличания, робски труд... жаждата

за безсмъртие е могъщ двигател на злото. Бих се обзаложил, че всеки човек в тази стая би

продал и първородното си дете срещу шанса да живее вечно.

- Не всеки - възрази Остин.

- Какво имате предвид? Кой не би искал да живее вечно, стига да може?

Остин махна с ръка към масата.

- Питайте стария войник ей там.

- Ще трябва да прекъсна милия ви разговор - каза Гамей, - но от толкова приказки за

червенооки чудовища и философски камъни, забравихме, че имаме недовършена работа.

След срещата с Мейхю всички отидоха в хотела да обсъдят какво ще правят оттук нататък.

Санди, пилотът на „Алвин”, бързаше да се върне у дома и Мейхю я качи на самолет за Лондон,

докато все още разпитваха учените.

- Прав си - съгласи се Дзавала, като вдигна чашата си към светлината. - Доста изоставам от

целта си да изпия всичката качествена текила на света.

- Похвално, Джо, но мен повече ме интересува оцеляването на света. Може ли да обобщя

проблема с две думи? Горгонова трева.

- Не съм забравил - успокои я Остин. - Просто исках да ви оставя да си се нарадвате с Пол.

Но след като повдигна въпроса, какво е положението в момента?

- Лошо. Говорих с доктор Озбърн. Водораслите се разпространяват по-бързо, отколкото сме

очаквали.

- Вече никой не рови в Изгубения град. Това няма ли да ограничи проблема?

Гамей въздъхна.

- Би ми се искало. Мутиралото водорасло се размножава само и ще продължи да се

разпространява. Първо ще видим задръстени заливи по източния бряг на САЩ, след това в

Европа и по западния бряг. Постепенно ще достигне и до други континенти.

- С колко време разполагаме?

- Не знам. Теченията го разнасят из целия Атлантически океан.

Остин се опита да си представи любимия си океан превърнат в противно соленоводно блато.

- Иронично, нали? - каза той. - В желанието си да удължат живота си, Фошар създават свят,

в който не си струва да се живее. Някой да има идея как можем да спрем това?

- Ключът към ограничаването на горгоновата трева се крие в ензима от Изгубения град -

отговори Гамей. - Ако успеем да разгадаем основния молекулен строеж, може да намерим

начин да обърнем процеса.

- Шестото чувство ми подсказва, че Фошар няма да издадат семейната си тайна толкова

лесно.

- Затова с Гамей трябва да се върнем във Вашингтон и да свикаме среща в НАМПД, на която

да присъства и доктор Озбърн - намеси се Пол. - Може да излетим утре рано сутринта.

- Добре - Остин погледна уморените им лица, - но първо предлагам всички хубаво да се

наспим.

След като пожела лека нощ на приятелите си, Кърт намери компютърната зала до фоайето и

написа кратък доклад за Руди Гън. Пусна го по електронната поща с обещанието сутринта да се

чуят и по телефона. Докато пишеше, няколко пъти разтъркваше очи и се зарадва, когато най-

сетне натисна бутона за изпращане.

Качи се в стаята и видя, че някой го е търсил на мобилния телефон. Беше Дарне. Веднага върна

обаждането. Оказа се, че беше открил Остин чрез централата на НАМПД.

- Слава на Бога, че се обадихте, мосю Остин! Чували ли сте се със Скай?

- Не, бях в движение и далеч от сушата. Мислех, че е с вас.

- Тя си тръгна още същия ден, в който пристигна. Открихме върху шлема нещо, което

изглежда като химично уравнение, и тя поиска да го покаже на специалист в Сорбоната.

Изпратих я до влака. Понеже не се обади на следващия ден, звъннах в университета. Казаха,

че не е идвала на работа.

- Може би е болна.

- Де да беше. Потърсих я и в апартамента й. Никой не отговори. Говорих с хазяйката.

Мадмоазел Скай изобщо не се е прибирала след пътуването си до Прованс.

- Според мен трябва да се обадите в полицията -каза твърдо Остин.

- Полицията?

- Разбирам неприязненото ви отношение към властите, но сте длъжен да го направите