Книга на душите

Едгар Кантуел се събуди малко преди четири сутринта в окаяно състояние. Сякаш не беше достатъчно, че непрекъснато дрънчащите звънци на колежа го вдигаха от неспокойния сън. Никога не бе изпитвал такъв студ през живота си. Прозорецът му беше покрит с лед от вътрешната страна и можеше да види собствения си дъх, когато се измъкна от тънките си завивки, за да запали свещ. Беше си легнал с всичките си дрехи, дори с наметалото и меките си кожени обувки, но въпреки това бе замръзнал като шушулка. Изпаднал в самосъжаление, огледа мъничката си стая, гола като монашеска килия, и се запита какво ли биха си помислили приятелите му в „Мертън“, ако можеха да видят тази мизерия.

„Монтежу“ си беше спечелил славата на ад на земята. Едгар си помисли, че сигурно и в затвор би се чувствал по-добре. Поне нямаше да му се налага да чете Аристотел на латински и да понася ударите на камшика, ако не успее да изрецитира без грешка някой пасаж.

Животът тук беше окаян, а бе започнал едва преди две седмици. Семестърът щеше да продължи до юли, а дотогава оставаше цяла вечност.

Мисията на колежа „Монтежу“ бе да подготви младежите за свещеници или ръкоположени юристи. Под абсолютната власт на ректора Темпет, консервативен парижки богослов от най-отровния сой, „Монтежу“ строго контролираше моралния живот на учениците си. Те бяха принудени да ровят в съвестта си на редовните всеобщи изповеди на греховете и да порицават поведението на другарите си. За да ги държи постоянно в разкаяние, Темпет им бе наложил непрекъснат пост с малки дажби груба храна, а през зимата ги караше да търпят студа без никакво отопление или завивки. Не биваше да се забравят и безмилостните побои от ръцете на учителите, а понякога и на самия Темпет, комуто това несъмнено доставяше удоволствие.

Едгар трябваше да става в четири сутринта и да присъства на сутрешната служба в параклиса, преди да се запрепъва за първата лекция в почти тъмната класна стая. Лекциите бяха на френски. Едгар бе учил езика в Оксфорд, но сега мъчително го принуждаваха да го използва като основен. Литургията бе в шест, следвана от обща закуска, чиято краткотрайност се гарантираше от факта, че им поднасяха тънка филийка хляб с капка масло. След това идваше ред на grande classe по темата на деня - философия, аритметика, писанията - предавана по начин, който ужасяваше Едгар.

Така нареченото quaesatio

беше дебат с един ученик, който продължаваше през целия ден. Учителите с пръчки в ръце задаваха въпроси върху прочетен пасаж. Ученикът трябваше да отговори и отговорът предизвикваше друг въпрос. Това продължаваше, докато текстът не се разгледа подробно от всяка страна. За проницателния студент процесът означаваше постоянно стимулиране на творческо мислене, а за Едгар - бой по раменете и гърба, докато не излязат мехури, обиди и унижения.

Следваше обяд, по време на който се четяха откъси от Библията или от житие на някой светец. Едгар имаше преимуществото пред някои от съучениците си да е един от богатите pensionnaires, които се хранеха на обща маса и им се поднасяше минимална дневна порция. Les

pauvers трябваше да се грижат сами за себе си в стаите си и някои от тях буквално гладуваха. Дажбата на Едгар едва го поддържаше - хляб, малък варен плод, херинга, яйце и парче сирене, всичко това с кана от най-евтиното вино - една трета от пинтата, допълнено с вода.

В дванадесет часа се провеждаше събрание, на което учениците се изпитваха по наученото сутринта. После имаше време за почивка или за четене, в зависимост от деня. От три до пет часа всички отново бяха в класната стая, след което отиваха в параклиса за вечерня, следвана от обсъждане на следобедните часове. Вечерята се състоеше от още малко хляб, яйце или парче сирене, или пък парче плод, изяждани под монотонния съпровод на четящия Библията. Учителите имаха още една възможност да изпитат подопечните си преди последното посещение в параклиса, а в осем часа всички трябваше да са в леглата си.

Два дни седмично имаха време за почивка или разходка. „Монтежу“ се намираше на такова място, че въпреки изкушението да избягат, макар и за кратко, студентите се придържаха предимно в Pre-aux-clerc, мястото за отмора на колежа. От другата страна бе улицата „Сен Симфориен“, вонящо гнездо на крадци и негодници, които с радост биха прерязали гърлото на студент заради брошка за наметало или чифт ръкавици. А за да станат нещата още по-безрадостни, отходните канали на „Монтежу“ се изливаха директно на улицата, което я правеше доста неприятно и нездравословно място.