Болничната му стая имаше убийствен изглед към Ийст Ривър. Ако сградата беше жилищна, апартаментите щяха да са безумно скъпи. Но за първи път на Уил му липсваше мъничкият двустаен апартамент — и не заради друго, а защото там бяха жена му и синът му.
Това бе относително затишие, преди бурята отново да връхлети. Беше изкъпан с гъба от яка дребна сестра, която работеше със скоростта на автомивка. Сега похапваше от вечерята си и гледаше спортен канал, за да се почувства отново нормално. Нанси скоро щеше да дойде с риза и пуловер, за да може да се представи в приличен вид пред телевизионните камери.
Отвън стаята му се пазеше от кордон агенти на ФБР, достъпът до етажа се контролираше. Служители от министерството на отбраната и ЦРУ се опитваха да се доберат до него, а главният прокурор се бе вкопчил в смъртна битка с гневните си колеги от Пентагона и Вътрешна сигурност. За момента стената на ФБР държеше.
Светът не беше очаквал новината, която заля улиците, пощенските кутии, праговете и интернет една сънена неделя сутрин точно преди Вси светии.
Заглавията във „Вашингтон Пост“ гръмко оповестяваха история, която на пръв поглед караше хората да си помислят, че уважаваният вестник разпространява слухове:
Статията от 50 000 думи не беше измама. Към нея имаше приложени много документи и цитати от Уил Пайпър, бивш специален агент от ФБР, разследвал случая „Апокалипсис“, който разказваше за някой си Марк Шакълтън, компютърен магьосник, изследовател от Зона 51, замислил зловещата шега с фиктивните серийни убийства в Ню Йорк, както и за тайната правителствена акция, целяща защитата на секретната база в пустинята, пазена цели шест десетилетия. „Вашингтон Пост“ разполагал с копие на базата данни за САЩ до 2027 г. и журналистите успешно сверили предсказанията й с датите на раждането и смъртта на стотици хора от цялата страна.
Редакцията разполагала също и с няколко писма от четиринадесети и шестнадесети век, които претендирали да обяснят произхода на книгите и да ги поставят в някакъв исторически контекст. Статията споменаваше за някакъв загадъчен орден монаси ясновидци от остров Уайт, но подчертаваше липсата на потвърждаващи доказателства. Бъдещи материали в „Пост“ щели да разгледат влиянието на библиотеката върху прочути исторически личности като Жан Калвин и Нострадамус.
Накрая оставаше въпросът с 2027 г. В едно писмо от четиринадесети век се споменавало за някакво апокалиптично събитие, слагащо край на света, но единственото, което можеше да се посочи със сигурност, бе липсата на записи в книгите за времето след 9 февруари 2027 г.
Пайпър станал жертва на покушение, отнело живота на родителите на съпругата му, и бил ранен при акция от тайни правителствени агенти. Местоположението му било неизвестно, но имало сведения, че състоянието му е стабилно.
В неделя сутринта Белият дом, Пентагонът и Държавният департамент официално отказаха да коментират, но високопоставени членове на администрацията, по-точно шефът на канцеларията на Белия дом и вицепрезидентът, направо заявиха, че нямат представа за какво говори репортерът на „Пост“. На практика казваха истината, тъй като не са били посветени в ставащото в Зона 51.
В понеделник официалният тон на Вашингтон се промени от „без коментар“ през „очаквайте изявление от Белия дом“ до „президентът ще направи обръщение към нацията в 21,00 ч. източно време“.
Статията във вестника подпали пожар, който се разнесе из цялата планета със скоростта на светлината. Разкритията станаха предмет на едва ли не всеки разговор на света. Привечер почти всеки здравомислещ възрастен беше чул за библиотеката и имаше мнение. Хората бяха изпълнени с любопитство и обхванати от опасения.
Из цяла Америка избиратели започнаха да се обаждат на своите представители, а конгресмени и сенатори се обърнаха за обяснения към Белия дом.
По цялата планета вярващите се стекоха при своите свещеници, равини, имами и пастори, които объркано се мъчеха да напаснат официалните си догми с предполагаемата реалност.
Държавни глави и посланици на всички страни засипаха Държавния департамент с искания за повече информация.
Телевизионни, кабелни и ефирни компании се посветиха да отразят всяка подробност. Проблемът стана очевиден няколко часа след началото на новинарския цикъл — нямаше кого да интервюират. Никой не се беше чувал с Грег Дейвис от „Вашингтон Пост“ и вестникът отказваше да го представи на медиите.