Книга на душите

— Вижте, аз съм патриот. Работех във ФБР. Вярвам в закона, реда и правната ни система. Правителството не може да бъде съдия, жури и изпълнител, дори когато защитава засекретени данни. Имам всички основания да смятам, че ако не действах, щяха да ми затворят устата — моята, на семейството ми и на приятелите ми. Те убиха хора, опитвайки се да се доберат до мен. Ето защо предпочитам да бъда в ръцете на съгражданите си.

— Съобщиха ми, че няма да отговаряте на въпроси за господин и госпожа Липински, както и за обстоятелствата, при които сте били ранен. Надявам се, че се възстановявате?

— Да. Предполагам, че всичко това в крайна сметка ще излезе на бял свят. И благодаря, ще се оправя напълно.

— Когато запознавахте пресата със случая „Апокалипсис“, те ви нарекоха Пайд Пайпър6. Такъв ли сте?

— Не свиря на флейта и не си падам много по плъхове.

— Знаете какво имам предвид.

— Определено не съм човек, който следва други, но и никога не съм мислил за себе си като за лидер.

— Тази вечер това може да се промени. Кажете, защо предпочетохте да дадете историята на младия репортер от „Вашингтон Пост“, който пусна сензацията вчера със забележителната си статия на първата страница?

— Той е съпруг на дъщеря ми. Реших, че това може да даде добър тласък на кариерата му.

Тя се разсмя.

— Каква честност! — И отново стана сериозна. — И тъй, Уил, последни думи — какво трябва да се направи? Библиотеката ще стане ли достъпна за публиката? Трябва ли да се направи достъпна?

— Дали ще стане? Може би е по-добре да зададете този въпрос довечера на президента. Дали трябва? Мен ако питате, най-добре да се съберат всички добри и умни глави на света в някоя голяма стая и да си кажат тежката дума. Аз не мога да решавам подобни неща. Хората трябва да решат.

Когато прожекторите бяха угасени и микрофонът от ревера на Уил бе махнат, Нанси излезе от сенките и го прегърна силно.

— Пипнахме ги — прошепна тя. — Пипнахме копелетата. Вече нищо не могат да ни направят. В безопасност сме.

Президентът на Съединените щати произнесе кратка реч с много позовавания за националната сигурност, за външните врагове, пред които е изправена страната, и за изключителната важност на разузнаването и анализа. По заобиколен начин призна ролята на Зона 51 в общата схема на разузнавателната дейност и обеща да се посъветва с водещи конгресмени и световните лидери през следващите дни и седмици.

В апартамента си в Айлингтън Тоби Парфит четеше новия брой на „Гардиън“, докато чакаше кифличката му да се стопли в микровълновата. Някакъв журналист беше намерил старата интернет страница от каталога на „Пиърс & Уайт“. На първа страница имаше снимка на книгата от 1527 г. с думите „без коментар“ на Тоби, на когото репортерът бе звъннал предишната вечер, за да научи мнението му по въпроса.

Всъщност Тоби имаше доста сериозни възгледи по въпроса, макар никой от тях да не беше за публична консумация. Беше държал книгата в ръцете си! Беше изпитал емоционална връзка с нея. Тя несъмнено бе една от най-ценните книги на планетата! А сега се говореше, че във форзаца й имало сонет на Шекспир!

Двеста хиляди лири! Беше я продал за някакви си нищожни двеста хиляди лири!

Ръката му трепереше, докато поднасяше чашата чай към устните си.

След няколко дни „Вашингтон Пост“ обяви, че никой няма да получи достъп до базата данни, докато федералното дело за връщането й не измине целия си път, за да завърши — по всяка вероятност — във Върховния съд. Междувременно новата звезда на вестника Грег Дейвис започна да взема интервюта и се оказа много добър в работата си.

Медийният цирк и истерията на публиката не отслабнаха и нямаше да отслабнат още много дълго време. Животът и смъртта винаги са били горещи теми.

40

На Гардън Стрийт, северно от Харвард Скуеър, повечето от екипа на Харвард-Смитсъновия център по астрофизика обядваха в кафенето на кампуса или на работните си места.

Нийл Гершън, доцент по астрофизика в „Харвард“ и помощник-директор на Центъра за малки планети, чистеше майонезата от клавиатурата, покапала от сандвича му с телешко. Един от докторантите му влезе в малкия кабинет и го загледа развеселен.

— Радвам се, че те забавлявам, Гови. Мога ли да ти помогна с нещо?

Младият индийски изследовател се усмихна и опресни паметта на шефа си.

— Каза ми, че можем да се срещнем по обяд, не помниш ли?

— О, вярно. Девети февруари двайсет и седма.

Астрофизиците изведнъж бяха станали много популярни.

Статията във „Вашингтон Пост“ и интервюто с Пайпър бяха отприщили порой академични и аматьорски предположения за събития, способни да заличат човечеството. За да успокоят масовите истерии, правителствата се обърнаха към учените, а учените — към компютърните си модели. Докато работеха върху проблема, популярната преса раздухваше въпроса.