Книга на душите

— Добър вечер, дами и господа. Аз съм Каси Невил и в днешните „60 минути“ ще ви представя изключително интервю на живо от Ню Йорк, от болничното легло на човека, за когото говорят всички. След малко ще чуем неговото становище относно нещо, за което аз искрено вярвам, че е най-необичайната новина на нашето време — откритието, че съществува загадъчна библиотека, която предсказва раждането и смъртта на всеки мъж, жена и дете на планетата. — Последва кратка импровизация: — Просто споделям, че от подобно нещо ме побиват тръпки. И освен това трябва да кажем, че американското правителство от четиридесет и седма година пази в дълбока тайна съществуването на библиотеката, скрита в Зона 51 в Невада, където тя е била използвана за секретни изследвания. Човекът, който разкри това пред мен, е Уил Пайпър, бивш агент на ФБР, който се явява тук като частно лице. Всъщност, той е бил беглец и се криел, тъй като е бил мишена на правителството в опитите му да покрие историята. Казвам бил, защото вече не е такъв. Днес той е с мен, за да ви разкаже невероятната си история. Здравей, Уил.

Нервността на Каси започна да се изпарява след няколко минути разговор. Уил беше спокоен, говореше ясно и толкова достоверно, че тя и всички присъстващи попиваха всяка дума. Сините му очи и голямото му красиво лице сякаш бяха създадени за камера. От реакциите й ясно личеше, че е очарована от него.

След като бяха установени фактите, Каси поиска да научи какво е мнението му за библиотеката, сякаш той бе лакмус за реакцията на всички хора.

— Брат ми Джон почина миналата година съвсем внезапно, от аневризма — каза тя и в окото й блесна сълза. — Нима някой е знаел или би могъл да знае за това предварително?

— Точно така го разбирам — отвърна Уил.

— Това само събужда гнева ми.

— Напълно ви оправдавам.

— Мислите ли, че семейството му е трябвало да знае? Мислите ли, че той е трябвало да знае?

— Не аз съм човекът, който може да каже това. Не съм никакъв авторитет или морален стожер, но ми се струва, че ако някой в правителството разполага с тази информация, тя би трябвало да бъде дадена на човека, ако той я поиска.

— Ами ако хората не искат да знаят?

— Не бих принудил никого да научава нещо против волята му.

— Погледнахте ли за себе си?

— Погледнах — отвърна той. — Ще живея най-малкото до двайсет и седма.

— Ами ако бяхте открили, че ще умрете през следващата седмица, месец или година?

— Уверен съм, че всеки би реагирал различно, но си мисля, че лично аз щях да го приема и да живея всеки оставащ ми ден възможно най-пълноценно. Кой знае, може би това биха били най-добрите дни в живота ми.

Каси се усмихна на отговора и кимна в знак на съгласие.

— Две хиляди двайсет и седма. Казахте, че книгите спират на тази година.

— Точно така. На девети февруари.

— Защо?

— Не съм сигурен, че някой знае.

— Споменаваше се нещо за апокалиптично събитие.

— Не съм сигурен, че трябва да очакваме такова — с равен глас рече Уил. — Данните са твърде откъслечни, затова не мисля, че хората трябва ги изопачават.

— Дано сте прав. Казвате също, че малко е известно за хората, които са създали тези книги.

Уил поклати глава.

— Ясно е, че са притежавали невероятна дарба. Но отвъд това всичко са само догадки. Несъмнено ще се намерят мъже и жени, които са много по-квалифицирани от мен, да изкажат тежките си мнения. Аз съм просто един пенсиониран федерален агент.

Невил издаде напред прочутата си брадичка.

— Религиозен ли сте?

— По рождение съм баптист, но не съм особено религиозен.

— Мога ли да ви попитам дали вярвате в Бог?

— В някои дни повече, отколкото в други, предполагам.

— Библиотеката не промени ли възгледите ви?

— Библиотеката ми показа, че има неща, които не разбираме. Предполагам, че това не е чак толкова изненадващо.

— Каква беше личната ви реакция, когато разбрахте за съществуването на библиотеката?

— Може би същата като на повечето хора. Бях потресен. И все още съм.

— Разкажете ми за Марк Шакълтън, служителят, който откраднал базата данни и бил прострелян и сериозно ранен.

— Познавах го от колежа. Присъствах, когато беше прострелян. Изглеждаше тъжен тип, бих казал жалък.

— Какво го е накарало да изфабрикува случая „Апокалипсис“?

— Мисля, че алчността. Сподели, че искал да живее по-добре.

— Алчността?

— Да. Той беше много умен човек. И можеше да постигне целта си.

— Ако не бяхте разрешили случая.

— Имах помощ — партньорът ми, специален агент Нанси Липински. — Уил я намери с очи зад една от камерите и й се усмихна. — Сега тя е моя съпруга.

— Щастлива жена — кокетно рече Каси. — Американското правителство не иска да знаем за съществуването на библиотеката.

— Мисля, че това е очевидно.

— И от правителството са били готови да убиват, за да запазят тайната.

— Умряха хора.

— Вие също сте били мишена.

— Така е.

— Затова ли излязохте пред публика и разкрихте историята пред медиите?

Уил се наведе напред, доколкото можеше.