Книга на душите

Уил Пайпър също беше изчезнал. Издателите на „Вашингтон Пост“ пуснаха бомбата с разгласяването на историята, но не можеха да направят повече от това да повторят фактите такива, каквито са им били казани. Вестникът отказваше да публикува каквито и да било данни и прехвърли въпроса на адвоката на „Пост“ от „Скадън Арпс“, който излезе с изявление, че въпросите за собствеността и запазването на личните данни все още се проучват.

Така че за момента капацитетите можеха да се интервюират само помежду си и го правеха с ожесточение, докато медийните служители трескаво преследваха философи и теолози — хора, чиито телефони обикновено мълчаха през уикендите.

Накрая в 18,00 ч. в понеделник „Си Би Ес Нюз“ направи извънредно съобщение, че в предаването „60 минути“ ще има специално интервю на живо с Уил Пайпър, източника на цялата история. На света му оставаше да чака само още два часа.

От Белия дом бяха вбесени, че президентът е изпреварен, и началникът на канцеларията се обади на президента на телевизията да го предупреди, че става въпрос за националната сигурност, и да му напомни, че човекът, когото смятат да поставят пред камерите, не е бил разпитан от съответните власти. Освен това намекна, че срещу Пайпър вероятно ще бъдат повдигнати сериозни обвинения и че той бил потенциално недостоверен източник. Шефът на телевизията любезно посъветва Белия дом да си завре предупрежденията отзад и зачака федералния съд да издаде официална забрана.

В 19,45 Уил седеше в болничното си легло, облечен в хубав син пуловер. Беше окъпан от светлините на прожекторите. Изглеждаше привлекателен и спокоен, особено като се има предвид през какво беше минал. Нанси бе до него, държеше го за ръката и му шепнеше окуражаващо неща, които оператори и продуценти не можеха да чуят.

Главният съветник изхвърча от асансьора на етажа на Уил, размахвайки пуснатата по факса забрана. Президентът на компанията разговаряше настрани с изпълнителния продуцент и Джим Зекендорф, който присъстваше в качеството си на съветник, приятел и адвокат на Уил. Президентът тъкмо беше приключил разговора си с Уил и все още бе видимо развълнуван.

Той взе забраната, сгъна я и я прибра в джоба на сакото си, след което се обърна към адвоката си.

— Това е най-голямата новина в историята за най-голямото потулване в историята. Не ми пука дали ще изкарам остатъка от проклетия си живот в затвора. След петнайсет минути сме в ефир.

Каси Невил, водещата ветеран на „60 минути“, се носеше по коридора с ято асистенти зад нея. Макар приближаваща седемдесетте, след един час в гримьорната тя изглеждаше младежки жизнена с характерните си стоманени очи и свити устни. Тази вечер обаче беше изтощена от графици и от темата на предаването и сподели с президента главната си грижа.

— Бил, мислиш ли, че е разумно да го пускаме на живо? Ами ако онзи е някакъв клоун? С нас ще бъде свършено.

— Каси, по-добре се виж с Уил Пайпър — отвърна той. — Прекарах известно време с него и мога да те уверя, че не си измисля.

— Само искам да ви напомня — намеси се Зекендорф, — че инструктирах Уил да не отговаря на каквито и да било въпроси относно убийството на Липински и обстоятелствата около раняването му. В момента тече криминално разследване, което не бива да се компрометира.

Нанси се дръпна настрани, когато Каси влезе в стаята. Водещата отиде направо при леглото на Уил и го погледна в очите.

— Е, казаха ми, че не сте клоун.

— Наричали са ме по много начини, госпожо, но не и така.

— Мен пък не са ме наричали „госпожо“ от страшно много години. Южняк ли сте, господин Пайпър?

— От Флорида. Селската Ривиера.

— Е, приятно ми е да се запознаем при тези необичайни обстоятелства. Ще бъдем в ефир след десетина минути, така че да се подготвим. Искам да се отпуснете и да бъдете себе си. Казват ми, че това можело да се окаже най-гледаното интервю в историята. Светът иска да чуе разказа ви. Готов ли сте, господин Пайпър?

— Няма да бъда, докато не започнете да ме наричате Уил.

— Добре, Уил, да го направим.

Режисьорът отброи с пръсти до едно и посочи Каси, която вдигна очи и зачете аутокюто.