Книга на душите

Незабавно заподозря, че нещо не е наред. Майсторите от двете страни на улицата бяха отворили широко вратите и прозорците си, а тази работилница беше заключена, капаците бяха затворени. Чарлс изруга под нос и заудря вратата с длан. След като не получи отговор, почука отново, този път още по-силно, и беше готов да зарита проклетата врата, когато тя бавно се отвори и някаква жена със забрадка подаде глава навън.

— Защо е затворено? — остро попита Чарлс.

Жената бе слаба като дете, но изпита и на години. Чарлс я беше видял и миналия път, и макар да бе възрастна, предположи, че е била голяма красавица на младини. Това впечатление изчезна сега, заличено от голямото й безпокойство и измъчения й вид.

— Съпругът ми е болен, сър.

— Несъмнено жалко, госпожо, но съм дошъл да си взема новите ботуши.

Тя го погледна неразбиращо и не отговори.

— Не ме ли чу, жено! Дошъл съм за ботушите си!

— Няма ботуши, сър.

— Какво означава това! Знаеш ли кой съм аз?

Устната й трепереше.

— Барон Роксал, сър.

— Чудесно. Значи знаеш, че бях тук преди шест седмици. Съпругът ти, Лука обущарят, направи дървени мерки на краката ми. Платих като капаро половината цена, жено.

— Той е болен.

— Пусни ме да вляза!

Чарлс я избута от пътя си и огледа малкото помещение. То служеше за работилница, кухня и дневна едновременно. От едната страна бе огнището за готвене и домакинските съдове, маса и столове, от другата се намираше пейката на майстора, затрупана с инструменти и няколко пушени овчи кожи. На лавицата над пейката имаше десетки дървени форми. Погледът на Чарлс спря върху чифта, върху който беше написано „Роксал“.

— Ето ги краката ми! — възкликна той. — А къде са ми ботушите?

От горния етаж се чу слаб глас:

— Елизабет? Кой е дошъл?

— Така и не ги започна, сър — нареждаше старицата. — Разболя се.

— Той горе ли е? — тревожно попита Чарлс. — Да няма чума в тази къща?

— О, не, сър. Разболя се от охтика.

— Тогава ще се кача и ще говоря с него.

— Моля ви, недейте, сър. Много е зле. Това може да го убие.

През последните години Чарлс съвсем беше отвикнал някой да се изпречва на пътя му. Към бароните се отнасяха като към… барони, и крепостните селяни, занаятчиите и дребните благородници се подчиняваха на всяка негова прищявка. Чарлс застана, опрял юмруци в хълбоците си, с издадена напред челюст.

— Значи няма ботуши — каза най-сетне.

— Не, сър. — Жената се мъчеше да не заплаче.

— Платих ви половин жълтица предварително — с леден тон заяви той. — Върнете ми парите. С лихвите. Четири шилинга.

Сълзите вече потекоха по бузите й.

— Нямаме пари, сър. Мъжът ми не можеше да работи. Започнах да продавам кожите му на другите от гилдията, за да набавя храна.

— Значи нямате нито ботуши, нито пари! Какво трябва да направя, жено?

— Не зная, сър.

— Изглежда мъжът ти ще прекара последните си дни в затвора за радост на негово величество, а ти също ще влезеш в килията заради дългове. Следващия път, когато ме видиш, ще бъда с шерифа.

Елизабет падна на колене и обгърна прасците му.

— Моля ви, недейте, сър. Трябва да има и друг начин — захлипа тя. — Вземете инструментите му, вземете каквото поискате.

— Елизабет? — отново се чу слабият глас на Лука.

— Всичко е наред, съпруже — извика му тя.

Макар че щеше да е доволен да види тези крадци зад решетките, Чарлс предпочиташе да прекара остатъка от сутринта при друг обущар, вместо да кръстосва противния град в търсене на шерифа. Без да каже нито дума, той отиде до работната маса и заразглежда различните щипки, шила, игли, чукчета и ножове. Изсумтя. Какво полза имаше от тях? Взе някакъв полукръгъл инструмент с остър ръб и го вдигна.

— Какво е това?

Жената още беше на колене.

— Тренкет, сър. Обущарски нож.

— И какво да правя с това на колана си? — насмешливо попита той. — Да отрежа нечий нос ли?

Разръчка останалите инструменти.

— Това са боклуци — заключи накрая. — Има ли нещо ценно тук?

— Бедни сме, сър. Моля ви, вземете инструментите и ни оставете в мир.

Чарлс закрачи напред-назад, като се оглеждаше за нещо, което би го задоволило достатъчно, за да зареже заплахата си да ги арестува. Вещите им наистина бяха мизерни — като онези, които държаха слугите му в селските си къщи.

Погледът му се спря върху сандъка край огнището. Отвори го, без да иска разрешение. Вътре имаше зимни наметала, дрехи и други такива. Разрови ги и напипа нещо твърдо и равно под тях. Когато махна дрехите, видя корицата на книга.

— Имате Библия? — възкликна той. Книгите бяха редки и се ценяха много. Никога не бе виждал селянин или занаятчия да притежава книга.

Елизабет бързо се прекръсти и като че ли се помоли наум.

— Не, сър. Не е Библия.

Чарлс вдигна тежката книга от сандъка и я огледа. Остана озадачен от датата на гръбчето — 1527 — и я отвори. Няколко свободни листа пергамент паднаха на пода. Той ги взе и хвърли бърз поглед на писанията на латински. Видя името Феликс в началото на страницата и остави листата настрани. После разгледа страниците и погледът му се плъзна по този сякаш безкраен списък имена и дати.

— Каква е тази книга?

Страхът пресуши сълзите на Елизабет.