Книга на душите

— От един манастир, сър. Абатът я даде на съпруга ми. Не зная какво представлява.

И наистина, Лука никога не й бе говорил за книгата. Когато преди години се върна в Лондон от Вектис, той мълчаливо беше оставил книгата в сандъка и тя си остана там. Не искаше да й напомня за Вектис. Всъщност името на абатството никога не бе споменавано в дома им. Елизабет обаче имаше чувството, че книгата е лоша, и се кръстеше всеки път, когато й се налагаше да отваря сандъка.

Чарлс обръщаше страница след страница и навсякъде попадаше на годината 1527.

— Това да не е някаква магия? — остро попита той.

— Не, сър! — Елизабет се мъчеше да говори така, сякаш вярва в думите си. — Това е света книга от добрите монаси от манастира Вектис. Дар за съпруга ми, който познавал абата на младини.

Чарлс сви рамене. Книгата би трябвало да струва нещо, може би повече от четири шилинга. Брат му, който бе по-умел с перото, отколкото с меча, щеше по-добре да определи цената й. Щеше да се посъветва с него, когато се върне в Кантуел Хол.

— Ще взема книгата като отплащане, но съм крайно недоволен от станалото, жено. Исках ботушите ми да са готови за Кралския съвет. А останах единствено с разочарованието си.

Тя не отговори и безмълвно загледа как баронът прибира хвърчащите листа в книгата и излиза на улицата. Мушна книгата в дисагите си и потегли в търсене на друг обущар.

Елизабет се качи на горния етаж и влезе в стаичката, в която лежеше трескавият и изнемощял Лука. Нейният здрав, як мъж, спасителят на живота й, беше изчезнал, за да бъде заменен от тази стара, съсухрена обвивка. Лука бавно си отиваше. Мъничката стая миришеше на смърт. Отпред ризата му бе изцапана от стара кафява кръв и храчки. Имаше и нови, яркочервени петна. Елизабет повдигна главата му и му даде глътка ейл.

— Кой беше? — попита той.

— Барон Роксал.

Очите му се разшириха.

— Не направих ботушите му.

Задави го пристъп на кашлица и Елизабет трябваше да изчака, докато гърдите му се успокоят.

— Отиде си. Всичко е наред.

— Как успя да го умилостивиш? Той плати предварително.

— Всичко е наред.

— С инструментите ли? — тъжно попита той.

— Не. С нещо друго.

— С какво тогава?

Тя взе отпуснатата му ръка в своята и нежно го погледна в очите. За момент отново бяха млади и невинни, оставени сами срещу огромните, жестоки сили на един обезумял свят. Преди толкова много години той се бе втурнал и я беше спасил, храбър като рицар, бе я изтръгнал от онази воняща крипта и лапите на ужасната съдба. През целия си живот се бе опитвала да му се отплати, но така и не бе успяла да роди дете. Може би днес донякъде го беше спасила, като бе подхвърлила кокал на вълка пред вратата. Любимият й Лука можеше да умре в собственото си легло.

— Книгата — рече тя. — Дадох му книгата.

Той примигна невярващо, после бавно обърна глава към стената и зарида.

19

Веднага щом се събуди, Уил разпозна стария си нещастен синдром — главата му бе пълна с оловни тежести, устата беше пресъхнала, мускулите го боляха, сякаш бе пипнал грип.

Мъчеше го страшен махмурлук.

Наруга се за издънката си и когато видя почти празната бутилка да лежи като пиян клошар до леглото му, я попита гневно:

— Ти пък какво правиш тук, по дяволите?

Идеше му да излее остатъка от съдържанието й в умивалника, но не беше негова, нали така? Покри я с възглавница, за да не му се налага да я гледа.

Помнеше всичко, разбира се — не можеше да използва жалкото оправдание, че няма спомени. Беше кръшкал на бившите си жени, на приятелките си, на жените, с които бе кръшкал, но никога не бе лъгал Нанси. Радваше се, че се чувства като пълно лайно — заслужаваше си го.

Съобщението й все още бе в телефона му, чакаше отговор. Изтърка свирепо зъбите си с ментова паста, за да премахне вонята от устата си, а като излезе от банята, използва единствената налична чертичка, за да й се обади. В Ню Йорк беше рано, но той знаеше, че тя вече е станала, за да нахрани Филип и да се приготви за работа.

— Здрасти — каза Нанси. — Обаждаш ми се.

— Струваш ми се изненадана.

— Очаквах да ми напишеш съобщение. Далеч от очите, далеч от сърцето, така си помислих.

— Грешиш. Как я карате?

— Добре сме. На Фили му се е отворил апетит.

— Супер.

Гласът му звучеше малко странно.

— Добре ли си? — попита тя.

— Да, добре съм.

Тя не изглеждаше особено убедена.

— Как се справяш?

— Намирам се в голяма провинциална къща. Все едно съм попаднал в роман на Агата Кристи. Но хората са… много приятни, готови да помогнат по всякакъв начин. Заслужаваше си. Направихме страхотно откритие, но вероятно не искаш да слушаш за него.

Тя помълча известно време, после рече:

— Не бях много радостна, но го преодолях. Разбрах нещо.

— Какво?

— Цялата тази уседналост. Тежи ти. Чувстваш се като в клетка. Появява се възможност за приключение и е естествено да се възползваш.

Очите му започнаха да парят.

— Слушам.

— Има и нещо друго. Хайде да опитаме да се преместим по-скоро. Имаш нужда да се махнеш от града. Ще поговоря с „Човешки ресурси“ дали има възможности за прехвърляне.

Уил се чувстваше невъобразимо виновен.

— Не зная какво да кажа.

— Не казвай нищо. Разкажи ми за откритието.