Книга на душите

1527 г.

Роксал

Денят бе хубав за лов благодарение на снега, който бе покрил гората и полята около Кантуел Хол. Глиганът, който Томас Кантуел и групата му преследваха цяла сутрин, бе бързо и здраво създание, но скоро щеше да бъде опечен, тъй като дирята му лесно можеше да се проследи по бялата покривка и хрътките не се разсейваха от обичайните миризми на почвата.

Моментът на убиването бе достатъчно драматичен, за да бъде разказван край камината до края на сезона. Когато слънцето достигна зенита си и снегът заслепяваше ездачите, хрътките най-сетне заклещиха глигана при едни непроходими трънаци. Звярът атакува и промуши едно от кучетата, и беше ухапан в хълбока от друго. Зае отбранителна позиция, като грухтеше и дишаше тежко, кръвта капеше от задницата му. Всичко това ставаше пред очите на ловната група, която спря конете си в полукръг на безопасно разстояние.

Баронът се обърна в седлото си към сина си Едгар, мършав седемнадесетгодишен младеж с остро продълговато лице.

— Убий го, Едгар — рече той. — Накарай ме да се гордея.

— Аз ли?

— Да, ти! — раздразнено настоя баронът.

Другият му син Уилям подкара коня си, докато не застана плътно до него.

— Защо не аз, татко? — недоволно попита той.

Уилям бе с една година по-малък от Едгар, но изглеждаше по-възрастен. Имаше по-здраво телосложение, по-ъгловата брадичка и кръвясалите очи на ловец.

— Защото така казвам! — изръмжа баронът.

Лицето на Уилям се изкриви от гняв, но той премълча.

Едгар погледна братовчедите и чичовците си, които му викаха окуражително и подмятаха добродушни шеги. Гърдите му се издуха, докато слизаше от коня и вземаше токето от слугата. Това бе дълго копие, специално предназначено за лов, с напречник под острието, за да не се забива прекалено дълбоко. Използвано правилно, то можеше да прободе сърцето на животното и лесно да бъде извадено през яката козина.

Едгар стисна здраво оръжието с двете си ръце и бавно запристъпва в снега. Уплашеният глиган го видя и започна да грухти и квичи, което възбуди и разлая още повече кучетата. Младежът усети сърцето в гърлото си, докато бавно приближи на няколко стъпки от купчината животни. Никога досега не му бе давана тази чест. Отчаяно искаше да се справи добре и да не покаже страх. Когато видеше пролука, щеше да нападне и да удари над гърбовете на хрътките. Поколеба се няколко мига и се озърна през рамо. Баща му гневно му направи знак да продължи.

В мига, в който събра кураж да удари, глиганът направи отчаян опит да се освободи, минавайки право през кучетата. Една хрътка уплашено отскочи назад точно когато Едгар се канеше да забие копието си, и го накара да задържи. Глиганът се хвърли върху кучето. Последва яростна схватка, която трая само няколко секунди, преди коремът на хрътката да бъде разпран. После, докато останалите кучета хапеха задните му крака, вбесеният глиган скочи напред, насочил бивни право към слабините на Едгар.

Едгар инстинктивно отстъпи назад, но ботушът му заседна в снега. Моментално изгуби равновесие и започна да пада назад; при падането дръжката на копието се заби в земята. Като по чудо, скочилият във въздуха глиган буквално наниза гърлото си на острието на по-малко от стъпка от мястото, където щеше да превърне младия Едгар в евнух. С ужасяващ писък и порой кръв звярът падна и умря право между краката на момчето.

Едгар още трепереше от студа и шока, когато ловците се събраха около буйния огън в голямата зала. Мъжете разговаряха на висок глас, смееха се и поглъщаха големи парчета кейк, прокарвайки ги с вино. Младият Уилям с радост участваше във веселбата, въодушевен от подвига на брат си. Само Едгар и баща му бяха смълчани. Баронът седеше в голямото си кресло до камината и мрачно пиеше; Едгар се бе заврял в ъгъла и наливаше подсладено вино в гърлото си.

— Няма ли да ядем онзи глиган? — попита един от братовчедите на Едгар.

— И защо не? — поиска да знае друг.

— Защото никога досега не съм ял животно, отнело собствения си живот!

Мъжете се разсмяха толкова силно, че очите им се насълзиха, но от това баронът се умълча още повече. Най-големият му син бе повод за безпокойство и ядове. Не се проявяваше в нищо, което имаше значение. Беше посредствен ученик, по-скоро толериран, отколкото хвален от наставниците си, благочестивостта и всеотдайността в молитвите му бяха съмнителни, както и уменията му на ловец. Днешният ден бе потвърдил опасенията на баща му. Беше същинско чудо, че момчето бе останало живо. Баронът много отчетливо си даваше сметка, че единствените умения, които Едгар бе овладял истински, бяха тичането по жени и пиенето.

По време на Рождественския пост баронът се бе молил в семейния параклис, бе търсил напътствия в сърцето си и бе стигнал до решение за съдбата на момчето. Сега още по-силно се убеди, че решението му е мъдро.

Едгар пресуши бокала си и извика на слугата да го напълни отново. Видя киселата физиономия на баща си и отново започна да трепери.